Вдигна глава, облегна се уморено и отпи от виното.
„Наближава тя да роди. Ще оставя времето да работи в моя полза, ще бъда сдържан, ще я моля на колене, ще се боря за нея с нежността си, кой знае, може би тогава тя ще дойде сама при мен…“
Той допи чашата, стана и отиде да си легне. Безпощадните размишления, в които най-сетне си призна откровено, че е влюбен, надеждата, че разрешаването на проблемите е близко, му дадоха възможност от много месеци насам да потъне най-сетне в дълбок сън.
Проливен дъжд се лееше над Хартхевън. Облаците пълзяха ниско. Нощта беше черна и неспокойна.
Хедър се озърна в просторната стая, за да се увери, че е заличила всички следи от присъствието си. Беше прекарала много нощи в тази спалня. Беше свикнала с нея през изтеклите седмици. Тя погледна широкото легло, което я бе приело радушно и което трябваше да напусне. Тази мисъл прободе сърцето й.
Въздъхна дълбоко и се запъти неохотно към другата стая. Вратата към детската беше отворена. Тя взе свещ, за да я огледа още веднъж. Погали дървеното конче, което Брандон е яздил като дете, пристъпи към люлката и оправи воланите на одеялото.
„Странно — помисли си тя, — всички сме убедени, че ще е момче.“ Погали дрешките от тънък плат. „Е да, — продължи тя мислите си — съпругът ми заяви, че ще е наследник и кой може да му оспори желанието да има син?“ Засмя се като си спомни, как се бе молила да е момиче. „Клета дъще! — ако наистина родя дъщеря. Сигурна съм, че ще те възпитава като момче.“
Тя мина от детската през малката гостна отново в просторната спалня, където в камината пращеше силен огън. Там седна в удобно кресло и се загледа в пламъците. Мислеше си за Брандон — очакваха го тези дни да се върне. Преди две седмици получи от него кратко писмо, в което определяше само приблизително времето на завръщането си.
„Как ли ще се държи, когато се прибере? Дали ще е по-мил или, може би, още по-сърдит? Дали не си е намерил в Севера някое момиче, с което да се забавлява? След като на нея, на съпругата си посочи друга спалня, прогони я от леглото си.
Не може да ме гледа — помисли си тъжно, — особено сега, когато съм станала толкова тромава и непохватна. Клатя се като патица! Не мога да му се сърдя, че не му харесвам такава. Тя се облегна и затвори очи.
О, Брандон, ако ми дадеш възможност, ще бъда много, много по-нежна. Дали не бих могла тогава да споделям леглото ти и отново да усещам твоята топлина. Сигурна съм, тогава няма да пожелаваш друга жена…“
Погледна отново танцуващите пламъци и този път усети, че я обзема гняв. Каква ли отвратителна, развалена жена си е намерил, за да си прекарва времето с нея! Или е вкарал в леглото си някоя сладка малка глупачка?
Но гневът й бързо премина.
— Та нали никога нямаше да видя тази страна, да имам този дом и да срещна всички тези мили хора, ако съдбата не бе решила девствеността ми да е цената, която трябва да платя — помисли си тя. — Трябва да се помъча да видя всичко откъм добрата му страна, а когато детето дойде, когато си върна предишната външност, тогава ще се науча на всички женски игри и уловки, за да спечеля своя съпруг.
Тя се замечта, стоплена и от спомените: за онзи миг в страноприемницата на лондонското пристанище, когато се бе държал толкова нежно, почти влюбено с нея. А безкрайните му грижи на кораба? Дори пред Луиза бе престанал да се мръщи и се бе държал като нежен любовник.
„Възможно ли е? — питаше се, закопняла — някъде в сърцето му да е скътана и любов към мен? Ако му бъда нежна и предана съпруга, би ли могъл един ден да ме обикне? О, мой таен любими, толкова те обичам, ще можеш ли някои ден да ме обичаш и ти? Да ме вземеш в обятията си, да ме галиш, бурно и страстно, като истински любовник, като любещ съпруг?“
Огънят беше намалял. Хедър се изправи и застана в мекото сияние на жаравата до изкусителното легло.
Въздъхна, а после се върна в гостната. За нея продължаваше да бъде гостна и само временно спалня, само докато заеме полагаемото й се място. Легна си в своето легло и бързо заспа.
Няколко дена по-късно изпратиха Леополд, една карета и няколко слуги в града да чакат Брандон. Беше топъл ден в ранната пролет и Хедър го използва, за да прескочи до кухнята и да научи от „леля Рут“ нещо повече за странните американски специалитети и преди всичко за любимите ястия на Брандон. Сега седеше на един стол и пиеше чая, който старата жена й бе приготвила. Слушаше внимателно обясненията на негърката, която се впускаше с удоволствие в подробностите на многобройните си рецепти.
Приятното бъбрене на двете жени бе прекъснато изведнъж от далечни викове и миг по-късно Хети се втурна, останала без дъх, в кухнята и извика: