— Видя ли го? — попита тя. — Много хубаво дете, нали?
Той кимна в знак на съгласие след първия въпрос, но що се отнася до втория, предпочете да не изказва засега мнението си.
— Ти как си? — попита той нежно.
— Уморена съм — отвърна тя със щастлива усмивка, — но се чувствам чудесно.
Той я целуна по челото.
— Благодаря ти за сина — измърмори тихо. Тя пак се усмихна, затвори очи и задържа ръката му, притисната към гърдите.
— Следващият път ще ни се роди дъщеря — прошепна той, но Хедър вече спеше.
Брандон измъкна внимателно ръката си и излезе на пръсти от стаята.
Отново в кабинета, той застана до прозореца и погледна навън. Слънцето беше изгряло, започваше прекрасно утро, а той имаше чувството, че може да изтръгне дърво от корен, въпреки че не беше мигнал цяла нощ. Притегли си стол до прозореца, отвори го, седна и вдигна крака на перваза. Когато Хети отвори миг по-късно вратата, за да го попита нещо, намери го отпуснал глава на гърдите, дълбоко заспал.
— Горкият мастър! — помисли си тя със смях, — сигурно е прекарал трудна нощ.
Чак късно следобед Брандон бе събуден от детски плач. Стана, качи се горе, отвори вратата на детската стая и свари Хети, наведена над люлката. Тя приказваше тихичко и с гальовни думи на бебето, но това не оказваше на малкото никакво въздействие. То продължаваше да крещи колкото му глас държи.
— Ей сега ще ти дадат да ядеш. Само минутка още, малък Бърмингам, няма дълго да чакаш — успокояваше го Хети.
Брандон вече изпитваше бащински интерес към сина си и беше горд, че това дете е негово. Той се приближи и застана с ръце на гърба. Наблюдаваше как старата негърка сменя пеленките на бебето. Малкото вдигаше коленца и крещеше високо, със зачервено от гняв лице.
— Леле мале, ама и ти ще си един инат! — измърмори многозначително Хети. — Гладно е горкото, хем много е гладно.
Преповитото дете явно се поуспокои. То примляскваше с устнички и отваряше устица като гладно малко птиче, издаваше от време на време жални звуци, които преминаваха в недоволен вик.
Брандон се засмя, а бебето продължи да издава тихи недоволни звуци.
— Ти си май доста нетърпеливо момченце — каза Хети, взе го на ръце и го притисна нежно към едрите си гърди. Но мами е вече будна и веднага ще те заведем при нея.
Брандон прокара ръка по разрошената си от съня коса и последва слугинята в голямата спалня. Хедър вече седеше в леглото, косата й беше вчесана и вързана със синя панделка. Беше сложила чиста, дъхава нощница и беше безкрайно сладка. Щом видя Брандон, даде на Мери знак да излезе, подари на съпруга си сияйна усмивка и протегна ръце към сина си.
Брандон се приближи заедно с Хети до леглото и седна на ръба, когато Хедър пое нежно детето в ръце. Той видя, че тя леко се изчерви, когато отвори нощницата си. Разбра притеснението й при това ново, необичайно задължение на майчинството. Малкият не можа да хване пъпката, която се плъзна по бузката му, извърна главичка, за да намери извора и засмука толкова бързо, че Хедър се сви от болката. Брандон се засмя високо, а Хети тихичко, като видяха колко енергично суче малкият майчината гръд.
— Божке, малкият мастър е умрял от глад. Ще трябва да му намерим бързо биберон и да му го мажем с мед, та да се залъгва, докато на майка му отново й дойде млякото.
Малките сучещи устица будеха у Хедър странно, почти сладострастно чувство, от което тялото й тръпнеше. Тя гледаше нежно лакомия си син. Според нея той вече приличаше на баща си. Мека черна коса покриваше главичката му, а красивите тъмни вежди имаха същата смела извивка като тези на таткото. С майчинска гордост беше уверена, че синът й е изключително красиво бебе.
— Прекрасен е, нали Брандон? — каза тя тихо и вдигна очи към него.
— О да, наистина, миличко.
Той пъхна пръст в мъничкото юмруче, което веднага го стисна. Бебето беше хванало веднага пръста му и го държеше здраво. Брандон се усмихна радостно и отново се, обърна към жена си. Погледът му потъна в тъмносините й очи. Със свободната си ръка я галеше по косата, чак до тила, а тя продължаваше да го гледа. Устните му намериха нейните и клепачите се спуснаха над тъмносините очи. Той усещаше как нейните устни треперят и се разтварят, как отвръщат, сладки и топли, на целувката му, а ръката му, допряна до нейните гърди, долавяше учестените удари на сърцето й. Целувката накара Хедър да се задъха. Обзе я сладка отмала. Тя се освободи от прегръдката му и се усмихна малко неуверено.
— Ще ме накараш да забравя за бебето — въздъхна тя, когато устните му се притиснаха към шията й. Хедър се опитваше отново да събере мислите си. — Как ще го кръстим?