Хедър залитна към Брандон, усещаше, че всеки миг може да припадне. Ръката, която вдигна, за да дръпне ръкава на мъжа й, трепереше.
— Брандон, моля те — прошепна тя от страх да не би дори от такова разстояние двамата да я чуят. — Моля те… — гласът й секна. Брандон се наведе към нея.
— Какво има, сърчице мое? — Но Луиза и господин Хънт вече се приближаваха към тях.
— Брандон — повтори тя потиснато, — не ми е добре, нека се върнем в ложата.
В същия миг чу гласа на Луиза:
— Ето го! Хедър, искам да ви запозная с моя шивач, господин Хънт.
Беше късно за бягство. Обзе я паника. Така й се искаше да хукне веднага, но не можеше и да помръдне. Беше сякаш вцепенена, луда от страх.
Брандон не загуби време за излишни приказки или престорена любезност.
— Моля да ме извиниш, Луиза, но Хедър има внезапен пристъп на слабост. Радвам се, че се запознах с вас, господин Хънт. Лека вечер.
Миг по-късно вече седяха в ложата си. Той пое нежно двете й треперещи ръце в своите:
— Искаш ли да се приберем? Трепериш, сякаш си видяла привидение.
Тя за малко не се изсмя истерично. Той имаше пълно право, беше срещнала привидение. То беше пристъпило от мрака и я беше уплашило до смърт. Не беше на себе си от неизразимия ужас, че може отново да го види, или че той може да говори с Брандон. Беше толкова страшен човек, или, може би, зло чудовище?
Хедър се притисна към мъжа си. Той я прегърна с една ръка и се опита да я успокои. Завесата се вдигна, но те двамата вече не следяха хода на пиесата. Няколко минути по-късно Брандон каза:
— Хайде, миличко, по-добре е да си вървим. Не бих искал да припаднеш тук.
Той я изведе от ложата във фоайето, а от там пред театъра, където Джеймс ги чакаше с каретата. През цялото пътуване държа крехкото й треперещо тяло в сигурната си прегръдка.
Хедър никога не бе изпитвала по-голям ужас. Застрашен беше смисълът на нейния живот, всичко, което обичаше, което й беше толкова скъпо, от което не искаше никога да се разделя: съпруг и дете. Ако я обвинят в убийство, ще я откъснат безмилостно от тях. В най-добрия случай, ако избегне секирата на палача, ще прекара живота си в затвора. Едва ли щяха да обърнат внимание на това, че тя е била нападната, че е действала в самозащита. Ако Хънт свидетелства срещу нея, никой няма да й повярва. Той беше видял, че тя се качва без съпротива с Уйлям на горния етаж. Господи, а как щеше да го изживее Брандон? О, господи, смили се над мен! — молеше се тя.
Когато пристигнаха, Брандон я занесе на ръце горе в спалнята и я сложи на леглото. Разкопча й роклята, съблече й я през главата, а когато тя вече лежеше гола под чаршафите, наля малко бренди в една чаша и седна до нея на ръба на леглото.
— Изпий това, сладка моя. Ще върне малко розовина на бузите ти.
Тя седна покорно, пое чашата, отпи голяма глътка и веднага съжали. Закашля се, за дави се и реши, че вече се задушава.
Той се засмя тихо и сложи чашата на нощната масичка.
— Трябваше да те предупредя, но си помислих, че помниш как въздейства.
Той извади фуркетите от сложната й фризура и тъмните къдрици се разпиляха като копринен поток по раменете й. Загали това бляскаво великолепие.
— Още в Лондон, на „Бързоходен“ винаги гледах с огромно удоволствие как си четкаш косата. Едва се сдържах да не посегна. Къдриците ти всякога са будили в мен непреодолимо желание да ги погаля. Спомняш ли си още за болестта, Хедър?
Тя кимна, загледана в тесните, силни длани, които си играеха с къдриците й.
— Ти беше много болна, скъпа и аз бдях над теб ден и нощ. Никой освен не биваше да те докосва. Не излязох нито за миг от каютата. Ти беше моя и не исках да ти се случи нещо лошо.
Тя смръщи чело, учудена, че той говори толкова бавно и натъртено.
— Мислиш ли, че сега, когато си станала съдържание на живота ми — продължи той, — сега, когато любовта ни разцъфтя така прекрасно, ще допусна някой да ти причини зло? Хедър, аз ще те браня със зъби и с нокти, с кръвта на сърцето си. Затова довери ми се, ако си в беда. Виждам, мила, че те е страх и съм сигурен, че мога да ти помогна, ако поискаш да ми се довериш. — Той се наведе над нея. — Аз съм много силен, ma petite!
Хедър лежеше с широко отворени очи. Той знаеше нещо, той беше разбрал нещо, но как? Какво знаеше? Кой му го беше казал?
Ръцете й се разтрепериха от страха, който отново се надигна в нея и тя ги закърши, за да не започне цялото й тяло да трепери. Отпусна се върху възглавниците. Брендито не беше помогнало. Какво да му каже? Ами ако се ужаси от това, което е сторила, ако й обърне гръб? Ако не се върне никога в обятията й? Тогава би предпочела да умре.