Острият му поглед сякаш я прониза цялата и тя отново изпита ужас.
— И тъй, аз зная, че вие сте убийцата на клетия Уили. Досега си държах езика зад зъбите, но трябва да е съвсем ясно, че моето мълчание ще ви струва някой и друг шилинг, нали госпожо Бърмингам?
Хедър потрепери под студения му, пресметлив поглед.
— Колко искате?
— Само някой и друг фунт от време на време, за да си доставя по някой хубав ден. Притежавам наистина процъфтяващ магазин в Чарлстън, но аз съм ненаситен. Искам да имам всичко, което имат богатите. Някои от вашите бижута също биха свършили работа. Може да бъде, разбира се, и някоя закръглена сума. Съпругът ви е паралия, доколкото разбрах и може да си го позволи.
— Съпругът ми не знае нищо — каза тя бързо, — освен това не съм убила Уйлям, той сам се натъкна на ножа.
Хънт поклати замислено глава и се престори, че много й съчувства.
— Безкрайно съжалявам, госпожо Бърмингам, но някой да го е видял как се натъква на ножа? В края на краищата всеки може да твърди това.
— Нямаше никой освен мен, никой, който би могъл да види. Няма свидетели.
— Хъм… е в такъв случай… Той пристъпи крачка напред и тя усети силния дъх на одеколон, който й се стори някак познат. Не знаеше кога и къде е било, но тази миризма беше свързана в спомените й с чувството на ужасен страх, същият страх, който се надигаше в нея сега. Тя отстъпи назад, притисна силно Бо към гърдите си, а бебето протестира с висок плач. Томас Хънт се засмя и прокара ръка като ноктеста лапа по кривата си уста. Хедър потръпна от ужас, когато видя, че е отвратителната ръка от нейния кошмар.
— Вашият съпруг сигурно се грижи много за вас, нали? Бил и платил и за да не попаднете в ръцете на палача? Или ще му е все едно дали ще ви обесят като убийца? — попита той коварно.
Хедър цяла се сви. Не, не можеше да допусне той да разкаже на Брандон какво е направила.
— Имам няколко бижута — побърза да каже. — Мога да ви ги дам.
Хънт кимна снизходително.
— Е, това не звучи лошо. Какво именно притежавате? Снощи на ушите ви се олюляваха много хубави обеци. Донесете ги и каквото още имате на разположение. За да ви кажа достатъчно ли е или не.
— Веднага ли ги искате? — попита тя колебливо.
— А вие как мислите? Че ще си тръгна от тука с празни ръце?
Тя го заобиколи внимателно, после изтича от стаята и секачи бързо по стълбите. В детската остави разплакания Бо на грижите на Мери. В спалнята отвори ковчежето с бижутата, извади смарагдовата брошка, перлената огърлица и диамантените обеци, но не пипна останалото. Съвестта не би й позволила да даде онова, което бе принадлежало на майката на Брандон. Знаеше колко държи той на тези бижута. Болката от раздялата със собствените й беше предостатъчна. Спомняше си толкова добре миговете, в които Брандон й бе подаряват тези бижута. Никога нямаше да ги забрави, въпреки че никога вече нямаше да ги сложи. Брандон положително щеше скоро да забележи, че тя не носи перлите. Тях харесваше най-много и Хедър често слагаше огърлицата. Тя избърса сълзите от бузите си, пъхна скъпоценностите в джоба на престилката и отвори с дълбока въздишка вратата.
Господин Хънт стоеше долу и я чакаше. Изнудването беше, изглежда, нещо, в което имаше опит. Когато сложи бижутата пред него, той се ухили широко и протегна алчна ръка.
— Хъм, вършат работа, поне на първо време — каза той. Наистина ли нямате нищо друго?
Тя кимна.
— Надявах се на повече.
— Това наистина е всичко, което ми принадлежи — извика тя и сълзите потекоха от очите й.
— Хайде, хайде, госпожо, само не се притеснявайте и не се бойте — аз нищичко няма да кажа. Ще ми трябва само след време още нещичко.
— Но аз нямам повече!
— Ами постарайте се в такъв случай да си набавите — каза той грубо.
— Моля ви, вървете си! — възкликна тя разплакана. Преди мъжът ми да си е дошъл. Не мога нищо да крия от него, ако ви свари, ще иска да разбере защо сте тук.
— Е да, да моето лице не е особено подходящо за дамски салон — забеляза той с горчивина.
Поклони се и си тръгна, без изобщо да се обръща назад.
Хедър се отпусна отчаяна в едно кресло и закри разплакана лицето си с ръце.
Той щеше да й отнеме всичко, което имаше. Какво ще стане, когато няма да може да изпълнява исканията му? Дали ще отиде при Брандон, за да му разкаже каквото знае. Потрепери при тази мисъл. Не, това не биваше да става! Трябваше да му даде каквото поиска, за да може животът да продължи, а с него и любовта. Но когато Брандон забележи, че тя не носи скъпоценностите си? Какво тогава?