— Да, трябва наистина да е било така, както казваш — измърмори той замислено. — Първото, което видях, беше тя, просната на пода, а също и стаята, в пълен хаос. Чак сега се сещам, че дрехите й бяха разкъсани. Помислих, че си се борил с нея. За изнасилване, естествено, и през ум не ми мина. Ти не би го направил… — Той се изчерви и погледна към Хедър. Но тя стоеше и слушаше спокойно. — Ти никога не би я взел по този начин — завърши Джеф изречението си. — Като се замисля сега, трябва да се съглася с теб. Сигурно е била изнасилена. Лежеше така, сякаш мъжът току-що я е оставил на мира. Да, няма съмнение, умряла е още докато той е бил там. Но срещу кого ли се е бранила толкова отчаяно?
Брандон пак гледаше през прозореца.
— Джеф, бих искал веднага да говоря с Лулу. Можеш ли да я доведеш?
По-малкият брат кимна.
— Съмняваш ли се в някого?
Брандон сви рамене.
— Може би, но не съм сигурен. Трябва да говоря с момичето, преди да мога да кажа нещо.
На Джеф му поолекна. Вече не се съмняваше в невинността на брат си.
— Веднага тръгвам да търся момичето. Добре е да разполагаш с някои факти преди Таунсенд да се появи тук.
Когато Джеф излезе, Брандон повдигна брадичката на Хедър и я погледна дълбоко в очите.
— Благодаря ти за вярата в мен — каза той тихо.
После се обърна и продължи, вече с гръб към нея:
— Не съм съвсем сигурен, дали нямаше аз да я убия, ако се бях озовал там пръв, Хедър. Никога не бях изпитвал толкова див гняв. Повалих Джеф на земята, когато той се опита да ме спре. Имах огромното желание да я убия, когато прочетох бележката й. Когато я намерих мъртва на пода и с разкъсани дрехи, изведнъж проумях колко голямо е било желанието ми да извърша нещо ужасно. Пронизаха ме тръпки, когато проумях колко близо съм бил до ръба на пропастта. — Той пак се обърна към нея. — Чуй ме, не се стреснах от това, че е мъртва, по-скоро обратното. Усетих се по някакъв лош, нечовешки начин облекчен, че съм се отървал от нея, нещо повече дори щастлив, че не мене ще обесят за стореното злодеяние…
— О, мили, — простена тя и обгърна шията му с ръце. — Сигурно си бил безмерно ядосан, но нищо на този свят не може да ме накара да повярвам, че наистина би сторил подобно нещо.
Той я притисна към себе си и намери опора в непоколебимото й доверие.
— О, Хедър, Хедър — прошепна той за давено. — Толкова те обичам! Имам нужда от теб и винаги ще те желая и ще те обичам!
Тя отвърна на силната му прегръдка. Беше толкова прекрасно да бъде обичана от него.
Брандон пое дълбоко свежия й аромат. Погледът му падна върху ръката, която държеше отворена зад гърба й: Върху дланта му лежеше една от диамантените обеци на Кетрин Бърмингам.
Още същата вечер шерифът Таунсенд дойде и арестува Брандон. Не се поддаваше на никакви увещания и аргументи. Беше твърдо убеден, че е намерил убиеца и не желаеше да си губи времето в дискусии. Още щом престъпи прага на къщата, заяви на Брандон, че е арестуван и четвърт час по-късно тримата с помощник шерифа бяха вече на път за Чарлстън.
Хедър беше почти отчаяна. Брандон не успя да говори с Лулу. Не можаха да открият момичето. То сякаш потъна вдън земя. Никой не можеше да си спомни да я е виждал след като тя избяга от нивата. Няколкото роби в Оукли предпочитаха да са по-далеч от къщата, ако нямаха работа там. Предпочитаха да остават в колибите си. Те останаха безразлични към случилото се и не проявиха никакъв интерес, дори когато изнасяха тялото на Луиза от къщата, за да го откарат в Чарлстън. Затова и те не можаха да кажат дали Лулу се е върнала или не. Джеф прати хора да претърсят цялата околност, дано я намерят, а двамата с Джеф препуснаха към града, но и там нямаше и следа от младата негърка.
Късно вечерта Хедър се разхождаше тревожно из спалнята. Брандон го нямаше и тъкмо тук самотата я измъчваше двойно. Шерифът Таунсенд прояви упорита самоувереност, не пожела да чуе нито молбите й, нито аргументите на Брандон. Не беше изключено да го третира вече като обвинен в убийство. Тя потрепери при тази мисъл, отиде до прозореца и притисна разгорещеното си лице в хладното стъкло. Навън беше вече тъмно. Вятърът виеше някъде зад къщата, шумолеше страховито в короните на дърветата. Беше почнало давали. Тя се довлече до леглото, пъхна се под завивките и се загледа в тъмното в просветващия бял балдахин над себе си. Почувствува се толкова самотна и изоставена, когато прокара ръка по празното място до себе си.
На сутринта я събуди бурята, която се бе разразила с пълна сила. Сиви облаци препускаха по небето. Всичко наоколо беше сякаш потопено в сернистожълта светлина. Тежки капки се удряха в прозорците. Джеф прекъсваше търсенето на Лулу само един два пъти на ден, мокър до кости, но когато тя го изгледа въпросително, поклати глава — не я беше намерил. Не го изговаряха на глас, но и двамата изпитваха отчаяние при мисълта, че и с Лулу е могло да се случи най-лошото.