Тя извика името на момичето, но не получи отговор. Претърсваше всяко помещение с подтиквано от отчаянието усърдие. Стаите на долния етаж бяха тъмни. Всички пердета дръпнати. Отвън едва проникваше светлина. Тук-таме намираше по някой отворен прозорец и вятърът ту отваряше, ту затваряше крилата му. Мина през цялата къща и не пропусна нито едно кътче, способно да приюти човек. Дръпна всички пердета и не забрави неотворена врата. От силното напрежение се постопли. Тръпките след ездата през буря и дъжд постепенно изчезнаха.
Начинът, по който се затича с вдигнати поли по стълбата, не можеше да се нарече елегантен. Хедър искаше да прегледа основно и горния етаж. Тук бурята беше сякаш още най-близо. Вятърът свистеше през стаите, а дъждът трополеше равномерно по покрива. Клони се удряха в стъклата.
Тя отваряше врата след врата и претърсваше всяко помещение. За миг спря пред леглото на Луиза и помисли неволно, че тя сигурно се е търкаляла тук в нечии прегръдки. В пристъп на гняв дръпна сатенената покривка, смъкна я от леглото и я запокити през спалнята. Но къщата беше и си оставаше празна.
Малка врата водеше към килера, но не се виждаше стълба. Хедър се върна още веднъж на партерния етаж и разбра, че е забравила една стая и то гостната. Отвори вратата и дъхът й секна: пердетата бяха смъкнати от прозорците, строшен стол се търкаляше до камината, изящна масичка за сервиране балансираше на три крака, четвъртият беше счупен. От писалището беше пометено всичко — книжа, пачи пера и мастилница бяха разпилени по килима. Много книги бяха измъкнати от лавиците, а останалите бяха явно разбъркани. Стаята приличаше на бойно поле, сякаш някой бе търсил отчаяно нещо. Не можеше да се каже дали е намерил търсеното. Въпреки това Хедър се залови да оглежда всичко с педантичност, присъща само на жена. Нещо я подтикваше да го прави. Представа нямаше какво именно търси, имаше само смътното съзнание, че тук може да има нещо важно. Погледът й сновеше из стаята, тя оглеждаше килима, лавиците с книги. Ръцете й събираха инстинктивно счупеното. Пръстите й опипваха всяко строшено парче, всяка цепнатина, проверяваха дали няма да намери вътре нещо. Подставката за машата и лопатката се беше озовала доста далеч от камината. Когато докосна метала, нещо просветна и леко иззвъня, а лъскавият предмет се озова между две цепеници дърва пред камината. Тя се наведе и дъхът й секна:
Пред нея лежеше една от диамантените обеци на Кетрин Бърмингам. Нейната собствена обеца, една от двете, които бе дала на господин Хънт. Тя я вдигна и се взря недоумяващо в нея.
Как се е озовала обецата тук?
В бележката за Брандон Луиза му пишеше, че има да му каже нещо важно. Какво ли би могла да имала предвид освен, че знае как е умрял Уйлям Кърт? Просто не можеше да е друго. Но защо й го беше разказал Хънт? Той сигурно си е давал сметка, че Брандон не е човек, който ще се остави лесно да го изнудват. Ако Луиза е научила за смъртта на Уйлям, тя наистина едва ли би пропуснала да го каже на Брандон, та ако ще и само за да си отмъсти. И все пак, защо й го е разказал Хънт?
Защо й е дал обеците? Защо се е решил да рискува заради такава глупост цяло състояние? Да не би да се е влюбил в Луиза? Дали не се е надявал с бижутата и с тази информация да я спечели? Този грозник! Та Луиза би му се изсмяла в очите!
Това ли беше причината? Възможно ли беше да я е убил от гняв, че му се е присмяла? Беше ли достатъчно силен, за да й строши врата с голи ръце? Брандон можеше лесно да го стори, но мъж, който не притежаваше и половината от неговата сила, който беше на всичкото отгоре и недъгав, той можеше ли да има такава физическа сила?…
— Охо, та това е моята добра приятелка, госпожа Бърмингам…
В панически ужас, Хедър се обърна рязко. Веднага разбра чий е този висок, дрезгав глас. Страхът я обзе цялата, парализира я. Томас Хънт се хилеше срещу нея с кривата си усмивка, лицето му беше цялото изподраскано.
— Виж ти, както разбирам, открили сте обецата!
Тя кимна предпазливо.
— … при това в камината — изсмя се той. — Виж, за нея не помислих. Много мило от ваша страна, че ми я намерихте. Реших, че съм я изгубил завинаги.
— Но вие ли?… — Тя преглътна, но продължи. — … Вие ли дадохте обеците ми на Луиза?
— Не бих казал, че съм й ги дал. Но бях на път да го сторя. Показах й ги, обещах й прекрасен живот заедно с мен. Тесните му устни се присвиха още повече. — Тя зърна обеците и позна, че са вашите. Не ме остави на мира, докато не разбра как са се озовали у мен. Когато й обясних, цялата просия. А когато научи всичко за клетия Уили, грабна обеците, стисна ги в ръка и се закле, че ще си отмъсти. Беше като луда. Не ми беше никак лесно да разбера какво е намислила. Да, да, изглеждаше като побъркана. Ту се смееше, ту плачеше и все повтаряше, че ще ви отмъсти. Искаше да ви види обесена. Трябваше да й зашлевя един шамар, та да дойде малко на себе си. Тогава тя ме изгледа студено и ми обясни какво има пред вид. Опитах се да й обясня, че е глупава и че ще е по-добре да си отмъсти чрез парите, които ще вземем от вас. Защото на мене ми беше ясно, че е достатъчно съпругът ви да чуе думичка за това, което сте извършили, за да ме убие и така да ми затвори устата. Но тя изобщо не ме слушаше. Тя мечтаеше да ви види на въжето, но искаше преди това да разкаже всичко на мъжа ви, да го накара да я моли на колене да спаси живота ви. Тогава прати слугинята негърка с бележката. Малката ме видя, че побеснях и хукна, а ние двамата продължихме да се караме. Опитах се да й обясня, че можем да станем богати и двамата. Но тя искаше само едно: искаше да ви види обесена. Искаше да покаже обеците на мъжа ви като доказателство. Тя ми се присмя, нарече ме изрод, каза ми, че само ме е използвала. Аз й шиех каквато рокля си поискаше, без да й взема пукнат грош, а тя ме нарече свиня, не мъж, а карикатура на мъж. Аз я обичах, истински я обичах, а тя така дълбоко ме обиди.