Той я погледна, хвана ръката й, горещо я целуна.
— Брандон — каза тя угрижено, — нямам достатъчно сили и не мога да те държа, затова ще трябва да стоиш мирен, докато ти вадя куршума.
— Прави каквото трябва, Хедър, бъди спокойна, аз няма да шавам.
Той целият се изпоти и стисна силно устни, за да не изкрещи, но не помръдна, докато тя търсеше куршума. Хедър изпитваше не по-малка болка. За малко не се разплака, когато от устата му се изтръгна тих стон.
Най-сетне бе намерила куршума и сега се опитваше да го извади с ножицата. Хвана я с овлажнели длани и изтегли внимателно куршума. Рукналата кръв напои чаршафа, който беше нагънала под ръката му. Но само по изобилните капчици пот по челото му можеше да се разбере, че страда и Хедър се възхити на самообладанието му.
По-късно, когато раната беше вече здраво превързана, тя седеше на леглото до него и бършеше потта от челото му.
— Сега спи ли ти се? — попита го нежно.
Той погали бедрата й.
— Когато те гледам, забравям болките и не ми се мисли за сън, скъпа. Дори изпитвам изкушението да предявя съпружеските си права. Миналата нощ така много ми липсваше!
— Едва ли толкова много колкото ти липсваше на мен — прошепна тя и го целуна по устата.
— Няма да навреди на рамото ми, ако легнеш сега до мен — каза Брандон.
Тя угаси всички свещи, пъхна се под завивката, притисна се към него и усети това чуждо легло като истински подслон от бурята, която вилнееше навън.
Известно време лежаха неподвижни един до друг и се наслаждаваха взаимно на присъствието си. Но Хедър вече не можеше да сдържи любопитството си:
— Брандон?
Той я целуна по челото.
— Да, миличко?
— Защо заподозря толкова бързо господин Хънт? Той каза, че си го разпитвал още на другия ден след срещата ни в театъра. Наистина ли беше така?
— Да.
— Но защо?
— По време на пътуването ни от Англия ти се разболя и в бълнуванията си непрекъснато повтаряше името на Хънт. Беше ясно, че ужасно се страхуваш от него. Но едва когато го срещнахме в театъра разбрах колко силен е страхът ти. Затова исках да науча колкото може повече за този човек.
Тя го погледна замислено.
— Какво още казах в бълнуванията си?
Той се усмихна.
— Ами говореше много за баща си и ме бъркаше с него. Споменаваше и някакъв мъж по име Уйлям Кърт. От бълнуването ти можах да разбера — убедена си, че си го убила, когато се е опитал да те изнасили. Споменаваше името му винаги заедно с това на Томас Хънт и ми стана ясно, че се боиш от обвинение в убийство.
— Знаеше всичко това и не спомена никога нито дума?
— Предпочитах ти по своя воля да дойдеш при мен, да ми се довериш и да ми позволиш да ти помогна.
Хедър запреглъща, за да не се разплаче.
— Толкова ме беше страх да не те наскърбя, така не исках да те загубя. Толкова силно желаех да те направя щастлив. Не биваше да се срамуваш от мен.
Той се усмихна нежно.
— Мислиш ли, че не бях щастлив? Не допускаше ли, че отдавна зная тайната ти? Ти вече нямаш тайни от мен, знаеш го, нали?
— Абсолютно никакви тайни? — попита тя предпазливо.
— Никакви — отвърна той кратко. — Зная даже, че си си пожелавала да родиш дъщеря, за да ме ядосаш.
Тя се засмя и се поизчерви.
— Но това е ужасно, Брандон, знаел си и си мълчал. Не съм и подозирала, че знаеш. Но наистина веднага ли разбра, че Хънт е убил Луиза и Сибила?
— Когато отидох при него, разбрах, че е бил шивач и на Сибила, но това още не беше доказателство, че я е убил. След смъртта на Луиза вече не се съмнявах, но трябваше и да го докажа. Бях сигурен, че Лулу може да ми разкаже много неща, но Таунсенд ме арестува преди да мога да говоря с нея. Таунсенд беше открил, че Луиза е плащала сметките си с мои пари и беше предположил, че тя, по една или друга причина, ме изнудва. Разпалената му фантазия го накарала да предположи, че ме държи в ръцете си защото знае, че аз съм убиецът на Сибила. Затова е бил толкова сигурен. Освен това имал е и свидетел, който ме е видял да бягам от мястото на произшествието.
— Ти сподели ли с него съмненията си?
— Да. И когато Лулу сама дойде да му разкаже каквото знае, той почна да ми вярва.
— Лулу е отишла доброволно при шерифа?
— Да. Като се върнала от нивите, тя се вмъкнала в къщата, видяла Хънт, намерила мъртвата Луиза. Преживяла е същински ужас, но не се е поколебала веднага да потърси шерифа.
— Затова ли смяташ, че е било лудост от моя страна да хукна да я търся. Тя вече е била при Таунсенд и му е разказала всичко. Ти винаги си ме смятал за глупаво дете — заключи тя намусено.