Всеки тръгна да изпълнява възложената му задача. А Хети се усмихна тайничко, преди да хукне и тя.
— Все повече ми заприличва на мистрис Кетрин. С всеки изминат ден — измърмори тя.
В хола Хедър се сблъска с Джордж, който наведе глава и запристъпва от крак на крак, докато тя минаваше край него. Тя спря пред него и вдигна въпросително вежда:
— Джордж?
— Да госпожо? — отвърна той и вдигна смутено глава. Едното му око беше насинено.
— Какво ти има на окото, Джордж? Синьо е като теменужка.
— Да, госпожо — потвърди той.
— От какво? — продължи тя да пита.
Той хвърли поглед към капитана си и се изкашля.
— Ами трябваше да уредя в Чарлстън една работа, мадам — отвърна той нерешително.
— Какво именно трябваше да уредиш?
Джордж беше толкова объркан, че Джеф се разсмя.
— Ами заради Дики, мадам. Помните ли Дики, мадам?
— Да, Джордж, много добре помня Дики. А колко насинени очи има Дики?
— Две, госпожо и той безкрайно съжалява, че ви е причинил такива неприятности. Закле се да не каже никога нито дума повече, нито пиян, нито трезвен — побърза да добави Джордж.
Тя кимна и хвана мъжа си за ръката. Но после хвърли поглед през рамо и се засмя:
— Две насинени очи, казваш? Благодаря ти, Джордж.
— Моля, моля, госпожо — усмихна се той с облекчение.
След като превърза раната на Брандон, Хедър се изкъпа набързо, облече лека муселинена рокля и седна, малко по надалеч от мъжете, в едно кресло с гръб към Джеф, за да накърми Бо. Докато Брандон разказваше на брат си приключенията от миналата нощ, тя се озърна в спалнята си и се усети на топло и сигурно място. Погледна към нощната масичка до леглото на Брандон. Там беше сложен миниатюрният портрет на неговата майка в рамка от слонова кост. Зелените очи, така майсторски нарисувани от художника, бяха като живи и в тях Хедър прочете одобрение, смаяна от закрилящата сила, която тази жена излъчваше и след смъртта си за онези, които бе обичала. Беше сигурна — само на нейните обеци дължаха, че нещата се разкриха докрай. Да наистина, възможно ли беше това?
— Не си ли съгласна с мен, котенце?
Изтръгната от мислите си, тя го погледна учудено.
— Какво имаш предвид, мили? Изглежда не съм те чула.
— Джеф иска да купи Оукли и аз настоявам да приеме имението като подарък за рождения си ден. Не мислиш ли и ти, че трябва да го стори?
Тя се усмихна на мъжа си. В очите й се четеше обожание.
— Разбира се, скъпи — отвърна тя и хвърли отново бърз поглед към портрета. Питаше се дали само си въобразява, че в зелените очи е прочела одобрение. Те имаха вече своя тайна, тези две госпожи Бърмингам, тайна, която съпрузите им никога нямаше да научат. За пред света и двете бяха крехки и беззащитни, но любовта им даваше повече сили и смелост, отколкото можеше да се предположи. Мъдра усмивка заигра по устните на Хедър и тя кимна в мълчаливо съгласие към портрета на Кетрин Бърмингам.