Шекспировият „Хамлет“ положително не беше най-подходящото четиво за изострените й нерви. Имаше чувството, че ще се пръсне от напрежение и не можеше да дочака връщането на Джордж. Когато ключът се завъртя най-сетне в ключалката и морякът влезе, тя веднага скочи, но се накара веднага и с привидно безразличие, пак да седне, да се облегне и да чете. Джордж затвори вратата след себе си и извади ключа. В едната си ръка крепеше внимателно поднос със сервиз за чай.
— Нося ви чая, госпожице — той е силен и съвсем горещ. Приближи се с усмивка, за да сложи подноса на масата.
Трябваше да използва този миг. Измъкна пистолета иззад купчината книги и го насочи към мъжа. Спусъкът силно изщрака.
— Не помръдвайте, Джордж, или ще се наложи, за съжаление, да стрелям — каза тя, като се мъчеше гласът й да звучи уверено.
Джордж, който се беше навел, без нищо да подозира, над подноса, сега се обърна смаян и погледна право в дулото на пистолета. Разсъди с мълниеносна бързина и стигна до заключението, че дори в ръката на жена един пистолет не е нещо за пренебрегване. По начало жените не разбират нищо от оръжие, но могат неволно да причинят с него ужасни неща. Той пребледня.
— Моля ви, Джордж, сложете ключа на масата и бъдете при това много, много внимателен. — Тя наблюдаваше с очи на Аргус всяко негово движение, опряна, в пристъп на внезапна слабост, на писалището.
— А сега идете, ако обичате, пак така внимателно, до стола при прозореца. — Тя не откъсваше поглед от него, а той смаяно й се подчиняваше.
Джордж беше сигурен, че тя не се шегува и се съобразяваше с това. Той отиде бавно до прозореца.
Въздишка на облекчение се изтръгна от Хедър.
— Седнете! — заповяда тя.
С насочено към него оръжие, тя се приближи бавно към масата и взе, без да изпуска Джордж от очи, с бързо движение ключа. Продължаваше да го наблюдава с насочен към него пистолет и докато изтича към вратата и пъхна ключа в ключалката. Преизпълни я чувството на отново придобита свобода.
— Ще ви помоля, Джордж — каза тя на моряка — влезте сега в стенния шкаф и затворете зад себе си вратичките. Не се опитвайте да ми изиграете нещо! Ужасно съм напрегната, а пистолетът, както вече сте си помислили, наистина е зареден.
Джордж загуби всяка надежда да се измъкне по чудо от това положение. Тя наистина щеше сякаш да се пръсне от напрежение — човек не можеше да не го види. Положително щеше да стреля, ако се опита да я нападне. Побърза само да прецени дали яростта на неговия капитан ще е по-страшна от изстрела на пистолета, който момичето държеше в ръка. Прекалено добре знаеше от собствен опит, че при определени обстоятелства гневът на господаря му може да е ужасен. Отдавна плуваше с него, възхищаваше му се и му беше предан от сърце. Всъщност не можеше да допусне, че капитан Бърмингам ще го убие от яд. А пистолетът можеше да го отнесе за секунда на онзи свят, ако не изпълни заповедите на това побесняло момиче. Затова се напъха примирено в гардероба и затвори вратичките. Хедър стоеше и го наблюдаваше, готова да хукне, ако той реши в последния момент да се обърне и да се опита да я задържи насила.
Въздъхна дълбоко от облекчение, когато вратичките на шкафа хлопнаха, а тя ги заключи за по-сигурно подир Джордж. Щеше да му отнеме известно време докато ги строши, а тя щеше да получи преднина. Отиде до писалището, отвори чекмеджето, в което беше намерила кесията, извади един фунт и сложи пистолета на бюрото.
Миг по-късно беше вече пред вратата, която лесно се отвори. Отвън нямаше жива душа. С надежда да намери стълбата към палубата Хедър претича през коридора. Когато откри най-сетне вратата и я открехна, отстъпи, ужасена, назад. Палубата гъмжеше от хора. Щеше да е невъзможно да я прекоси незабелязана, а после да слезе от кораба. Сигурно бяха търговци, дошли да видят стоката, преди да я купят. Някои мъже веднага й направиха впечатление с хубавите си скъпи дрехи, трябва да бяха собственици на преуспяващи търговски къщи.
Затвори вратата, облегна отчаяна чело в нея и се замисли. Какво можеше да се случи, ако се опита да напусне кораба?
Само капитанът и неколцина от приближените му знаеха, че е тук. Но хората, застанали горе на палубата, изобщо не подозираха за съществуването й. Никой от тях не знаеше по какъв начин се бе озовала тук, нито че е всъщност пленница. Трябваше само да излезе през вратата, сякаш в присъствието на борда на една дама няма нищо особено и спокойно да се смеси с тях.