Отново я изпълни надежда. Този път отвори без колебание вратата. Сърцето й туптеше в гърлото. Принуди се леко да се усмихне и тръгна с високо вдигната глава, с решителна и бърза крачка през същински шпалир от вперили в нея възхитен поглед мъже. Никой не се реши да я заговори. Беше повдигнала леко полите на роклята си, за да стъпи на трапа, когато един хубав, висок мъж й предложи ръка, за дай помогне. Тя му благодари със сияеща усмивка и забърза с леки стъпки по дъските надолу, към земята.
Там вече неколцина кавалери бяха застанали с протегнати ръце, готови да й помогнат да прекрачи. С къс изпитателен поглед избра мъжа, който изглеждаше най-добре и беше най-добре облечен, за да приеме неговата опора и помощ. Помоли го мило и с тих глас да й викне файтон, след което той побърза да се отдалечи, за да изпълни молбата й. След малко се върна и веднага й предложи с подчертана учтивост да я придружи. Тя не по-малко учтиво му отказа. На лицето му се изписа ясно разочарованието от отказа. Но не му оставаше нищо друго освен да я придружи до файтона и да й отвори вратичката. Тя се направи, че не е чула учтиво за дадения въпрос къде живее. Мъжът пусна с въздишка ръката й, захлопна вратичката и се оттегли с поклон, файтонът потегли, а Хедър вдигна благодарно ръка и още веднъж му се усмихна.
Когато файтонът зави зад ъгъла, тя се отпусна с облекчение върху възглавниците. Благодарна, че ужасното напрежението от последните няколко часа постепенно спада, тя затвори очи. По-късно спря до пощенската станция и побърза да си запази място за следващата кола, която щеше да я откара „вкъщи“. Налагаше се да се прибере при роднините си. Нямаше избор. Леля Фани и чичо Джон още дълго нямаше да научат какво се е случило с Уйлям. Приятелите на Уйлям в Лондон по всяка вероятност изобщо не подозираха, че той има сестра в провинцията. Трудно можеше да се предположи, че Уйлям, който бе живял в такъв разкош, изобщо е споменавал пред някого за своята влачеща мизерно съществуване сестра.
Малкото стопанство на чичото е за нея сега най-сигурното място — разсъждаваше Хедър. Ще остане там, докато намери възможност да се хване някъде на работа и да стане самостоятелна. Искаше да се махне от жената, чийто брат беше намерил заради нея смъртта. Беше ужасно, че трябва да се върне, но да остане в Лондон беше за момента просто невъзможно.
По време на дългия път с пощенската кола имаше време да мисли и споменът за случилото се предишния ден отново я изпълни с терзания. Заключението, че няма вина за нищо не можеше да й бъде утешение за онова, което бе загубила. От вчера животът й коренно се беше променил. Вече не беше невинно младо момиче.
Въпреки това няма да променя същността си — реши тя. При създалите се обстоятелства не биваше да мисли, че може някога да се омъжи, за когото и да било. Но ако трябваше да завърши живота си като стара мома, искаше да бъде поне независима. Все ще намери някъде учителско място.
Сега въпросът беше какво ще каже на чичо Джон и на леля Фани. Трябваше да намери разумно обяснение, че само ден след заминаването си се завръща от Лондон. А тъй като отношенията й с лелята съвсем не бяха сърдечни, трудно можеше да изтъкне носталгията като причина. Това би внушило само подозрения. Не, трябваше да потърси приемлива лъжа.
Когато колата стигна до кръстопътя, от който тесен път водеше през полята към дома на чичо й, Хедър слезе, за да измине останалата част от пътя пеша.
Пое нерешително на изток. Слънцето хвърляше вече дълги сенки. Стъпките й ставаха все по-колебливи, колкото повече се приближаваше към целта. Когато застана най-сетне пред вратата, вече се беше стъмнило. Тя почука.
— Чичо Джон, аз съм, Хедър, може ли да вляза?
Чу отвътре шум, но се оказа излъгана в надеждата да види най-напред чичо си. Вратата рязко се отвори и на прага застана леля Фани, вперила, безмълвна от учудване, поглед в племенницата си, която наистина не бе очаквала.
— Какво правиш тук?
Беше крайно време да измисли някаква лъжа. Хедър си помисли, потисната, че от вчера само това правеше — непрекъснато лъжеше някого.
— На брат ти му се наложи вчера, веднага след пристигането, да замине за Ливърпул да види докараната с някакъв кораб коприна. Та реши, че не е редно да оставам без мъжка закрила сама в Лондон. — С мъка произнасяше думите. Лъжата противоречеше ужасно на случилото се снощи. Сърцето й преливаше от горчивина.