— Голямо разочарование за тебе, нали? — попита я подигравателно лелята. — Да отплуваш с разперени платна за Лондон, готова да покориш света и да трябва веднага да се върнеш! Ама така ти се пада! Нали все си въобразяваш, че си нещо повече от другите, та едва те сдържаше да напуснеш къщата, а? Ех, предполагам, че се връщаш, готова да поемеш отново домакинството?
— Ако нямаш нищо против, лельо Фани — каза Хедър със вито сърце. Беше й ясно, че при тези обстоятелства по-нататъшният й живот при лелята ще е още поне поносим. Но какъвто и да е, все ще е за предпочитане пред онова, което й предложи капитан Бърмингам.
— Съгласна съм, миличка. Ужасно се радвам на завръщането ти, както и ти навярно — хилеше се подигравателно лелята.
Хедър премълча. Беше решила да понася безропотно издевателствата на леля си. Може това наистина да беше наказанието задето така лекомислено отпътува за Лондон, задето се бе надявала и вярвала, че е създадена за живот в щастие и доволство. Сега искаше да се научи да се примирява.
— А сега върви по-бързо да си легнеш. Утре ще ставаш в зори — казвам ти го, за да успееш да сколасаш. Чичо ти е вече в леглото.
Хедър не посмя да помоли леля си да й даде нещо да хапне. Отиде мълчаливо в ъгъла си зад перденцето в дъното на кухнята и се съблече. Пъхна се под тънкото одеяло и докато лежеше трепереща с отворени очи, размисляше какво да направи, дано получи някъде работа. Трябваше да отиде до съседното село, за да прочете обявите, които се появяваха от време навреме пред кметството. Доста често се търсеха млади момичета за слугини, домашни учителки или нещо подобно. Все щеше да намери и тя нещо подходящо.
Мъчеше я глад, но тутакси потъна в сън без сънища.
Толкова бързо се съмна! Лелята изтрополи сърдито през кухнята, дръпна перденцето и я разтърси безмилостно за раменете.
— Хайде, ставай, мързелано такава! Куп работа трябва да наваксаш за двата дена, в които те нямаше. Хайде де! Хайде! — крещеше тя.
Хедър се събуди стресната от дълбокия си сън, надигна се и се озърна объркана наоколо си. Повечето от когато и да било свирепата й леля приличаше сега на вещица. В същия миг Хедър си припомни всичко, което се беше случило.
Скочи разтреперана от леглото и се облече под дебнещия поглед на лелята.
Успя да хапне само парче корав хляб, преди лелята да я натири навън да носи дърва. На двора чичо й вече ги цепеше. Беше сякаш потънал в дълбок размисъл и изобщо не я забеляза. Човек можеше да си помисли, че нарочно избягва да говори с нея. Стана й мъчно. Обзе я ужас — дали не подозира нещо? Но как беше възможно?
През деня се убеждаваше все повече, че нещо го потиска. Макар да не размени дума с нея, тя забеляза, че на често спира за дълго погледа си върху нея, сякаш иска да прочете мислите й. Сърцето й се сви. Започна и тя упорито да го избягва, но не се решаваше да го попита защо се държи така странно.
Вечерта на този дълъг работен ден беше толкова уморена, че направо се строполи в леглото. Въпреки това дълго не можа да заспи. Виждаше тромавото тяло на Уйлям, как лежи проснато на пода, преди тя да изтича в панически ужас към вратата. И други картини изплуваха в съзнанието й и я плашеха: лицето на капитан Бърмингам например. Виждаше ироничната му усмивка, спомняше си силните му, покрити със загар, посягащи към нея ръце. Отново чу безгрижния му смях и потисна плача си преди да се завие презглава с одеялото и да скрие лице във възглавницата. Плачеше неутешимо при спомена за неговите докосвания.
Когато взе да се развиделява, беше вече станала и преди да стане нужда лелята да я буди, се хвана за работа. През мъчителните безсънни часове на изминалата нощ бе решила да работи толкова много и тежко, че да не й остава време да мисли и да е вечер толкова преуморена, че спомените за случилото се да нямат сила да се появят и да я оставят да спи без сънища.
Когато лелята излезе сънена от стаята и нагласи намръщено роклята върху пищния си бюст, Хедър чистеше, коленичила, пепелта от печката. Лелята я наблюдаваше враждебно.
— Изглеждаш ми доста бледа — забеляза тя недоверчиво, не си май много доволна, че си отново тук, а?
Хедър изсипа последната пепел в дървената кофа и се надигна. Отметна кичур от челото си. Прекалено широката грозна рокля висеше на нея и оголваше наполовина една нежна гърда. Лелята отново й забрани да носи друго освен подхвърлените от нея вехтории. Хедър избърса ръце в престилката и измърмори, извърнала поглед:
— Нищо ми няма, добре съм.
Леля Фани протегна ръка и обърна със сила лицето на Хедър към себе си. Мазните й пръсти бяха посегнали толкова грубо, че нежната кожа на момичето се зачерви.