Белосани, покрити със слама къщурки, се притискаха една към друга около езерцето. Бедна селска кръчма приканваше за отмора. Пъстри късни летни цветя украсяваха прозорци и градински лехи. Дворовете между къщите бяха отделени с грижливо подкастрени плетища.
Щом пристигнаха в селото, Хедър и чичо й се запътиха към площада пред кметството, където зад преграждаща верига се виждаха закованите за една дъска предложения за работа. За чичо Джон беше приятен навик да насочва най-напред стъпките си натам. Новините, които можеше да прочете на дъската бяха единствената връзка между отдалеченото му малко стопанство и широкия свят някъде в далечината. Хедър застана до него и се опита колкото може по незабелязано да прочете онези обяви, които най-много я интересуваха. Търсеше се миячка на съдове, но при мисълта за подобна работа тя поклати отрицателно глава. Някой търсеше възпитателка и сега сърцето й учестено заби. Но като прочете цялата обява, надеждата й изчезна: предпочитаха възрастна дама, не под четиридесетте. Препрочете обявите с отчаяната надежда, че може да е пропуснала нещо подходящо. Беше готова да се наеме и като слугиня, макар да се надяваше да открие нещо по-добро. И след многократно препрочитане не намери нищо ново. Надеждата й угасна и тя последва със сълзи в очите чичо си, който се беше вече запътил към селото.
Той я заведе в едно магазинче, където можеше да купи нови чинии за леля Фани. Избра ги без настроение. Не можеше да прикрива повече разочарованието си. Имаше вероятност, разбира се, да намери по-късно нещо подходящо. Но докато получи отново позволение от лелята да придружи чичо си до селото, можеше да мине безкрайно много време.
Плати покупката и вече си тръгваше, когато врата на магазинчето изведнъж се отвори и в него влезе Хенри Уайтсмит, двайсет и две годишен младеж. Цялото село знаеше, че е влюбен до уши в племенницата на Джон Саймънс. Колкото пъти видеше Хедър, правеше всичко възможно да се приближи към нея и я гледаше с нескрито възхищение в пламналите си очи. Хедър никога не беше го насърчавала. Тя го обичаше, но чувствата й бяха по-скоро сестрински. Сега той се приближаваше с широки крачки, той целият сияеше, широко усмихнат.
— Видях колата на чичо ти и се надявах да те намеря тук.
— Радвам се отново да те видя, Хенри — усмихна му се тя приятелски.
Той се изчерви от щастие.
— Къде се губиш толкова време, Хедър? Много ми липсваше.
Тя сви рамене и избегна погледа му:
— Че къде мога да съм, Хенри? Ами в къщи, разбира се, при леля и при чичо.
Не желаеше да му разкаже за краткото си пътуване до Лондон. Междувременно чичото се беше приближил към тях и тя усети върху себе си въпросителния му поглед. Вратата пак се отвори и макар да стоеше с гръб към нея, Хедър можеше да предположи кой е влязъл. Не беше възможно Хенри да тръгне за някъде и това момиче да не го последва по петите. Сара беше навсякъде подире му. И сега тя тръгна решително към него, но спря, изненадана, когато видя с кого разговаря Хенри. Изразът на лицето й веднага се смени и Хедър потръпна под втренчения й поглед.
На Сара не й беше за пръв път да оглежда с омраза Хедър. Знаеше, че Хенри обича това момиче. Болезнената й ревност беше насочена към всяка девойка, която се приближаваше към Хенри, но най-вече към Хедър. Сара беше готова на всичко, за да хване Хенри. Двете семейства отдавна бяха уговорили сватбата на децата си. Вече се знаеше и каква зестра ще получи Сара. Но досега Хенри се беше противопоставял упорито и Сара подозираше, че причината е Хедър. Дори когато се подиграваше с приятелките си на вехтите дрехи на момичето, в душата си знаеше, че нито тя, нито което и да било селско момиче може да се сравни по хубост с Хедър, та ако ще да са богато издокарани. Дори бащата й — Сара го чу със собствените си уши — се възхити веднъж пред дъщеря си на необичайната красота на Хедър. Всички мъже в селото, млади и стари, бяха сякаш омагьосани от хубостта на младата ирландка.