Хенри изгледа намръщено Сара, а после се обърна отново към Хедър:
— Трябва непременно да поговоря с теб — прошепна той припряно и я хвана за ръката. — Можеш ли да ме почакаш след малко край езерцето?
— Не зная — отвърна колебливо Хедър. — Трябва да остана с чичо. Леля ми не позволява да направя сама дори няколко крачки.
— Но ако чичо ти е наблизо и ни гледа, няма ли да може? — попита с надежда Хенри.
— Тогава навярно би могло — съгласи се тя, — но само за малко.
— Помоли го на път за в къщи да минете край езерцето каза той задъхано — аз ще те чакам там. — После си тръгна с бърза крачка и за малко не се блъсна на вратата в Сара, която го последва по петите.
Чичото позволи и спря коня край езерцето. Хедър направи няколко крачки и видя, че Хенри вече я чака под едно дърво. В първия миг беше неспособен да говори. Когато си възвърна най-сетне дар слово, гласът му прозвуча неуверено:
— Хедър — каза той с разтреперан глас — Хедър, вярваш ли, че леля ти ще ме хареса? Искам да кажа, искам да кажа, дали ще има нещо против, ако поискам ръката ти.
Хедър го гледаше с безмерно учудване в очите.
— Но Хенри, та аз нямам никаква зестра!
— Ах, Хедър, изобщо не ме интересува какво имаш и какво нямаш. За мен най-важното е да получа теб, а не имота, който би ми донесла.
Тя не вярваше на ушите си. Този момък наистина искаше нея, а не пари или имот. Но беше вече твърде късно. Тя вече не беше девствена. Беше опетнена с грях и не би могла да встъпи с чиста съвест в брак.
— Хенри, ти знаеш не по-зле от мен, че твоето семейство никога няма да ти позволи да се ожениш за мен без зестра. Просто е невъзможно.
— Ако не мога да се оженя за тебе, Хедър, изобщо няма да се женя. Но понеже семейството ми иска да дочака внуци, то скоро ще спре да се съпротивлява.
Хедър сведе поглед и сплете отчаяно ръце:
— Хенри, аз не мога да се омъжа за теб.
Момъкът свъси чело.
— Но защо, Хедър? Страхуваш се от любовта? Не се тревожи, няма да те докосна преди да ми позволиш, преди ти да ме пожелаеш.
Тя се усмихна тъжно. Предлагаха й търпение, нежност и любов, но тя не биваше да ги приеме и виновникът беше капитан Бърмингам. Колко различни бяха двамата мъже! Не можеше да си представи гордият капитан на „Бързоходен“ да прояви толкова търпение спрямо една жена. Колко тъжно, че не можеше да се омъжи за Хенри и да води нормален, спокоен живот, щастлива да живее с него в това селце и да отгледат заедно своите деца. Но към това вече нямаше път.
— Хенри — каза тя меко — по-добре ще е да избереш Сара. Тя толкова те обича и сигурно ще ти бъде добра съпруга.
— Сара изобщо не знае кого обича — възрази Хенри. — Тичала е подир толкова момчета, а сега просто е дошъл моят ред.
— Не — възрази му тя кротко — това не е вярно, Хенри, тя не вижда никого освен теб и положително би била щастлива да те има за съпруг.
Хенри едва я чуваше какво му говори.
— Но аз искам теб за жена, Хедър, теб, а не някое празноглаво момиче като Сара.
— Не бива да говориш така, Хенри, пък и не е вярно. Сара би ти била много по-добра съпруга от мен.
— Моля те, не ми говори повече за нея! — възкликна отчаяно Хенри. На лицето му беше изписана цялата му мъка. Та аз мисля само за теб, желая само теб. Моля те, Хедър, трябва да получа съгласието на чичо ти, за да ти поискам ръката. Не искам повече да чакам. Искам час по-скоро да ми станеш жена.
Ето че се бе появило и предложението за женитба, което можеше да я спаси. Леля й сигурно щеше да е много учудена. Да, но беше вече късно. Трябваше само да намери начин да убеди това обичливо и толкова мило момче, че женитбата им е просто невъзможна. Впрочем той сигурно изобщо нямаше да я слуша. Какво да направи, за да го откаже? Да му признае какво й се бе случило? Тогава би се дръпнал, ужасен, от нея, а пък тя щеше от тук нататък да избягва, засрамена, да го среща.
— Хенри, аз няма да питам леля си дали можем да се оженим. Не трябва да го правя. Защото никога не бих била щастлива тука, разбираш ли ме, Хенри? Израснах в къщата на баща си в съвсем друго обкръжение. Приживе на родителите ми бях свикнала нищо да не работя и да бъда глезена. Като селянка тук бих била ужасно нещастна.
Един поглед към разстроеното му лице накара сърцето й да се свие, но знаеше, че това е единственият начин да го откаже от намерението му. Той скоро ще забрави болката, която му причиняваше сега и ще разбере, че е по-добре да живее без нея. Хенри не можа да сдържи сълзите си и извърна лице.
— О, божичко! — възкликна той сред ридания — Та аз винаги съм те обичал, от мига, в който те видях за пръв път. Цели две години съм мислил само за теб, а сега ми казваш, че не съм достатъчно добър за теб. Колко си коравосърдечна, Хедър Саймънс и колко студена. Дано бог се смили над душата ти.