Хедър протегна с молба ръка към него, но той вече се отдалечаваше тичешком. Сега и от нейните очи закапаха сълзи. Тя гледаше с отчаяние подире му.
— Колко жестока бях, колко дълбоко го нараних — мислеше си тя. — Той вече ще ме презира.
Върна се бавно при чичо си, който я погледна безмълвно.
— Какво му стана на Хенри? — попита чичо й, докато й помагаше да се качи в колата.
Тя сложи уморено глава на рамото му.
— Иска да се ожени за мен — прошепна Хедър. Не беше в състояние нищо повече да каже. От всяка дума я болеше.
— И ти му отказа?
Тя кимна мълчаливо и беше благодарна, когато той шибна конете и двамата потеглиха мълчаливо в падащия здрач.
Октомври долетя в полята и донесе хлад. Закапаха първите пъстри листа. Катерички подскачаха от клон на клон, събираха зимнина. Наближаваха празниците, гощавките с месо и на Хедър й призляваше само при мисълта за тях. Усещаше как все повече отпада. Сутрин с мъка се надигаше от леглото, само с огромна сила на волята се залавяше за работа и се замисляше дали някога ще оздравее. При безкрайните допълнителни за дачи, които й възлагаше лелята, трудно успяваше да прикрие, че е зле. Беше се заклела да положи всички усилия лелята нищо да не разбере, но все по-трудно издържаше. Все по-често й се налагаше да се преборва с пристъпи на слабост и световъртеж. Беше се надявала, че когато ужасните й спомени поизбледнеят, ще се върне и здравето й. Но картините от все още толкова близкото минало си оставаха незаличени и тежкото й физическо състояние също не се подобряваше.
— Престани да ловиш мухите, а измий чиниите, глупачке!
Хедър се изтръгна от мислите си и побърза да продължи работа. Като свърши, ще вземе гореща баня, та дано силните болки в цялото тяло да се поуталожат. Чувствуваше се уморена, изтощена, имаше силни болки в гърба. От сутринта се беше справила с огромно пране и сигурно се беше напрегнала пряко сили, докато се е навеждала, докато е търкала, плакнала и вдигала тежките дрехи. Когато по-късно й се наложи да носи и дърва за горене, й притъмня пред очите. Сложи съдовете на поставката и измъкна от ъгъла дървеното корито. Леля й тайничко я наблюдаваше, докато пъхаше сладкишите един след друг в устата си. Хедър се попита отвратена как може човек да поглъща такива количества. Яденето беше очевидно най-приятното занимание за тлъстата стара жена. Хедър си пожелаваше от все сърце лелята да последва мъжа си в спалнята, та да може да се наслади спокойно на банята си. Но лелята очевидно нямаше подобно намерение и Хедър се залови да пълни коритото с вода от казана, който бе сложила преди час на печката. Водата тъкмо се беше стоплила достатъчно.
Хедър свлече с облекчение дрехите.
Стоеше съвсем гола. Нежната й кожа сияеше розова в отблясъците на огъня в печката, силуетът на тялото й се очертаваше ясно на фона му.
Изведнъж лелята за малко не се за дави с парчето сладкиш, което ядеше. Със сподавен вик се надигна от стола си. Хедър отстъпи ужасена. Опитваше се уплашено да разбере по израза на старата жена какво я е разтревожило толкова, какво я е разгневило. Лелята стоеше с трепереща брадичка и широко отворени очи, мазното, допреди малко силно зачервено лице беше станало пепеляво. Като фурия се нахвърли върху племенницата си, вдигнала ръце да я удари. Хедър можа да предположи само, че леля й е полудяла.
— Чие копеле си понесла, а? На кой нехранимайко си се вмъкнала в леглото? — Гласът на лелята премина в креслив писък.
Смразяващ ужас вцепени Хедър. Всеки нерв в нея трепереше. Очите на мъртвешки бледото лице бяха широко отворени. В неопитната си невинност изобщо не бе помисляла за възможността да забременее. Когато капитан Бърмингам я натика в леглото си, когато му се противопоставяше отчаяно, изобщо не беше подозирала възможните последици от онова, което ставаше с нея. Закъснението на менструацията бе отдала на силните вълнения и лошото състояние на нервите си. А сега сякаш перде й падна от очите — беше бременна и щеше да роди дете от този нехранимайко, от този безсрамен женкар, този насилник на девственици. „О божичко! — мислеше си тя. — Защо, господи, защо?“
Почти луда от гняв, леля Фани разтърсваше племенницата си напред-назад, та къдриците й се развяваха. Най-сетне се усети без сили.
— Кой е този мръсник? Кой е? — сумтеше тя. — Ноктите й се забиха толкова силно в ръката на момичето, че то извика. Кой е този тип? — изкрещя лелята. — Кажи още сега, кажи ми го веднага, или ще те пребия от бой и пак ще го кажеш.