Посред нощ лелята грубо я разтърси, за да я събуди.
— Ставай веднага, отвратително момиче, чичо ти иска да говори с теб.
Хедър се надигна, капнала за сън и погледна смаяно лелята, застанала със запалена свещ до леглото й.
— И побързай, ако обичаш, нямаме време да те чакаме цяла нощ.
Лелята остави свещта до леглото и излезе. Вратата се тръшна силно зад нея.
Хедър отметна колебливо завивката. За пръв път от толкова време беше спала без да сънува. Равномерното трополене на дъждовните капки по стъклата я беше приспало, беше я накарало да забрави притесненията и страха си. Затова нищо чудно, че напусна с нежелание закрилящата топлина на леглото. Но ако не изпълнеше веднага заповедта на леля си, с положителност не я очакваше нищо добро. Все още като вцепенена, стана и навлече вехтата рокля на лелята. Беше й ясно, че не след дълго ще я пратят отново да си легне. Можеше вече да предположи защо искат да говорят с нея — капитан Бърмингам положително е отказал да я вземе за жена. Та то си беше ясно отнапред, тя беше го очаквала. Можеха да си спестят пътуването до Лондон. Ех, след малко щяха да й обяснят какво е станало.
Почука плахо на вратата на гостната, която лелята веднага шумно й отвори. След което я дръпна рязко за ръката с пълен с омраза поглед. Когато Хедър влезе в стаята, тя беше почти тъмна, само слабият огън в камината и една единствена свещ хвърляха треперлива светлина над масата, до която седяха чичо й и някакъв непознат. Тя пристъпи несмело. Присъствието на непознатия я притесняваше. Но после разбра, че не чужд човек, а отколешният приятел на баща й, лорд Хемптън седи до чичо й.
С лек вик на облекчение и радост Хедър се озова бързо в прострените ръце на стария човек.
— Хедър! — възкликна той, потресен. — Малка моя Хедър!
Тя увисна на врата му и се за дави от ридания на рамото му.
От детски години бе обичала след баща си най-много този човек. Винаги се бе отнасял към нея с бащинска доброта, сякаш й беше роден чичо. Веднага след смъртта на баща й той и жена му бяха предложили на Хедър да остане при тях. Но леля Фани предяви правата си на най-близка кръвна роднина.
— Отдавна не съм те виждал, мило дете — прошепна той сега и отстъпи крачка назад, за да я разгледа по-добре. Доброжелателните му сини очи я гледаха с удоволствие. — Добре си спомням времето, когато ти беше още малко момиченце и се изкатерваше на коленете ми да ровиш в джобовете ми за сладкиши — усмихна се той и повдигна хубавата й брадичка. — А сега какво виждам — въплъщение на младостта и грацията. Наистина, надминала си майка си по хубост. Колко жалко, че нямам син, за когото да се омъжиш. Бих те приел с радост като член на семейството си. Но понеже нямам и момиче, бих могъл, може би, да те смятам за своя дъщеря.
Тя се вдигна на пръсти, за да го целуне по бузата.
— О, колко бих се радвала да бъда ваша дъщеря! — отвърна му тя нежно.
Лорд Хемптън се усмихна трогнат, подаде й стол да седне. Но леля Фани избута племенницата си, за да се стовари тя върху предложения стол, който изскърца под тежестта й.
Безкрайно учуден от такова грубо държане, лорд Хемптън втренчи за миг в лелята широко отворени очи. После отиде до един стол на другия край на масата.
— Може би тук ще ти е по-удобно, миличка — каза той на Хедър и издърпа стола.
— Не! — протестира с дрезгав глас леля Фани и посочи с протегната ръка някъде в тъмното. — Онзи стол там е за нея.
Хедър погледна учудено в тази посока. Не беше забелязала, че в стаята има още някой. Мъжът седеше там, в сянката, тъмнината скриваше лицето му, а тъй като мълчеше упорито, тя не го беше забелязала.
— Елате тук и седнете при нас, капитан Бърмингам — извика злобно леля Фани, — тук му е мястото за един янки.
Сърцето на Хедър лудо заби и тя се олюля.
— Не, покорно ви благодаря, госпожо! — чу се плътен и ясен глас. — Добре ми е и тук, където съм седнал.
Звукът на познатия глас сякаш отнесе Хедър като ужасна висока вълна. Зави й се свят, коленете й се подкосиха и тя припадна.
Лорд Хемптън изтича с вик на ужас към нея, дано я задържи.
— Навярно ужасно се е уплашила — измърмори той, сякаш искаше сам себе си да успокои с тази констатация. Държеше в прегръдката си вцепененото й тяло и го отпусна внимателно в креслото, което капитан Бърмингам тъкмо беше приближил.