Но какво щеше да стане, ако го принудят да се ожени за нея? Само при мисълта за това цяла се разтрепери. Тогава ще трябва наистина всецяло да му се подчини. На него и на гнева му, а вече знаеше от опит, че бързо пламващият му яд можеше да бъде ужасен.
— О, господи, не му позволявай да ми стори зло! — отправи тя молитвата си към небето.
Почукване на вратата я откъсна от мрачните й мисли. За да не трябва да слага това омразно наметало, тя дръпна чаршафа от леглото и го обви около голото си тяло. После отвори предпазливо вратата. Отвън стоеше приятна белокоса жена, придружена от две млади момичета, натоварени с кутии с най-различна големина.
— Госпожице Хедър — каза усмихнато жената — аз съм госпожа Тод, а тези две момичета са мои помощнички. — Лорд Хемптън ни изпрати да ви облечем за сватбата ви.
Смразяващ студ скова сърцето на Хедър. Тя цяла затрепери. Затърси безпомощно с ръка облегалката на стола зад себе си и се хвана здраво за нея. Струваше й се, че краката й ще се подкосят. За щастие госпожа Тод не забеляза слабостта й, беше прекалено заета да дава нареждания на момичетата.
— Успяхте ли изобщо да закусите, мила? — попита тя загрижено.
— Не — поклати Хедър едва забележимо глава.
— О, но това никак не е добре. Но много ви моля — не се притеснявайте за нищо, не се тревожете за нищо, аз ще направя всичко необходимо. Та нали никой не би искал да припаднете от глад по време на сватбената церемония, нали така?
— Кога ще е сватбата? — осмели се тя да попита.
Възрастната жена сякаш не бе изненадана от странния въпрос на младоженката.
— Днес следобед — отговори тя.
Хедър се олюля и се отпусна в едно кресло.
— О! — беше единственото, което можа да каже.
— Трябвало е да ви го съобщят, мила. Но понеже всичко става толкова бързо, забравили са навярно. Негово превъзходителство каза, че младоженецът държи час по-скоро да бъдете венчани и не желае никакво отлагане. Е, вече разбирам причината за нетърпението му — толкова хубава годеница, дете мое!
Но Хедър изобщо не я слушаше. Въображението й рисуваше ужасните сцени на следващата нощ. Щеше да лежи до капитан Бърмингам, да усеща над себе си учестеното му дишане, а ръцете му щяха да докосват жадно тялото й. Лицето й пламна от срам само при мисълта за всичко това. Той нямаше да се замисля дали й причинява болка или не. За себе си не беше сигурна дали ще може да го изтърпи без да се съпротивлява, дали нямаше отчаяно да се брани и с това да предизвика неговия гняв. Прехапа устна. Защо не й остави повече време? И през ум не й беше минало, че могат в толкова кратко време да го принудят да се ожени за нея. Как можеше при такива обстоятелства да запази спокойствие и да го остави да прави с нея каквото си пожелае?
Помисли си с ужас, че отминават последните скъпоценни мигове на личната й свобода. Остави се като насън на всички приготовления за сватбата, вършеше всичко, което искаха от нея. Покорно хапна, изкъпа се, остави се да я парфюмират. Нито минута от тази сутрин не й принадлежеше. Докато жените се въртяха около нея, вчесваха я и я обличаха, едва се сдържа да не извика отчаяно:
— Вървете си, вървете си, оставете ме сама!
Сервираха й обилен обяд и макар да не беше гладна, тя се престори че яде с апетит, само за да я оставят за малко на мира. В миг, когато не гледаха към нея, изхвърли част от яденето през прозореца, под който се разхождаше гладна котка. А когато вдигнаха подноса, всичко започна отново. Не остана недокоснат милиметър от тялото й, колкото й мъчително да беше това за нея. Слабите й протести се посрещаха с поток от думи:
— Но миличка, само няколко капки парфюм тук там мъжете обичат това.
Хедър си мислеше, че доброто им намерение е точно обратното на онова, което би искала. Мъжът, за когото щеше да се ожени нямаше нужда от стимулиращи аромати.
Мъчението най-сетне свърши. За пръв път й позволиха да се огледа. Онова, което видя не беше Хедър, която познаваше от обичайното надникване в огледалото, беше съвсем друго момиче. Никога не беше изглеждала така. Беше й необходим дълъг и труден миг, за да възприеме тази красота, която другите виждаха, на която се възхищаваха и която тя изобщо не бе забелязвала. Копринената й коса беше навита на букли и вдигната нагоре в гръцка прическа. Украсена с перли тиара от позлатен филигран коронясваше тази разкошна коса, тъмносини, малко коси очи я гледаха уплашено от огледалото. Кожата на тесните й, красиво моделирани бузи беше нежно розова. Сякаш в учудване от видяното, червените устни бяха леко отворени.
— Не мога да си представя девойка по-красива от вас, госпожице Хедър.