Тя не чу комплимента. Погледна към роклята, в която я облякоха. Беше достойна за царица. С много любов лейди Хемптън й бе изпратила собствената си сватбена рокля, елегантна дреха от синьо кадифе, която напомняше с островърхата си качулка расото на монах. На кръста роклята беше пристегната от златен, богато украсен с перли и рубини колан. И дългият шлейф, подплатен със скъпа коприна, беше златошит и обсипан с перли. Рокля за големи тържества — помисли си тъжно Хедър. Тя свъси чело, отиде до прозореца и се загледа през него. Времето минаваше и часът на нейната гибел ставаше все по-близък. Потрепери при тази мисъл.
Само веднъж в живота ми, боже — молеше се тя тихо само веднъж ми помогни да бъда храбра.
Вратата зад нея рязко се отвори и леля Фани застана на прага.
— Ха, както виждам, вече си тип-топ от глава до пети — каза тя завистливо — и положително се смяташ вече за първа хубавица нали? Бъди спокойна, не изглеждаш много по-различно отколкото в моите вехти рокли, уверявам те.
Госпожа Тод се обърна към тази внушаваща респект тлъста маса и вирна брадичка. Беше ужасно ядосана, сякаш обидата беше отправена към нея.
— Извинете, но какво казахте, госпожо?
— Бе я си затваряй човката! — отвърна й грубо лелята.
— За бога, лельо Фани — примоли й се тихичко Хедър, — госпожа Тод положи наистина огромни усилия.
— Представям си, около теб винаги има много работа.
— Госпожо — каза госпожа Тод с горчивина — младата дама не заслужава несправедливите ви упреци. Тя е наистина най-хубавото момиче, което съм виждала.
— Тя е щерка на сатаната — изсъска леля Фани. — Хубостта й е от дявола и затова никой мъж, който я е видял, няма да намери спокойствие. Да, точно така, тя е изчадие адово и въздейства на мъжете като вещица, пробуждаща сатанински пороци. За мен е направо грозна, но мъжът, който ще я вземе й е лика прилика. И двамата си имат работа с дявола.
— Каква безсмислица! — възкликна ужасено госпожа Тод. — Та това момиче е същински ангел!
— Ангел ли? Изглежда не ви е обяснила защо се жени толкова рано и толкова набързо?
От отворената врата, където беше стоял досега и беше слушал, чичо Джон изрече бавно и натъртено:
— Причината е, че капитан Бърмингам настоя сватбата да стане час по-скоро, нали, Фани?
Разярената леля се обърна рязко, готова злобно да му отговори, но кой знае какво, може би страхът от капитана янки накара думите й да заседнат в гърлото. Вместо това се обърна отново към племенницата си с израз, сякаш искаше, както обикновено, да я ощипе за ръката. Но Хедър се дръпна достатъчно бързо.
— Мога само да ти кажа, че съм щастлива да се отърва от тебе — леля Фани сякаш изплюваше думите — присъствието ти наистина не беше удоволствие за мен.
Очите на Хедър плувнаха в сълзи и тя се обърна безмълвно към прозореца. Откакто се помнеше, бе мечтала да бъде обичана от семейството си. Любовта на баща й беше засенчена от нещастието, което ги сполетя със смъртта на нейната майка. Лелята я беше намразила. Чичото не намираше смелост да й покаже привързаността си. А сега идваше още по-лошо, сега беше обречена до края на дните си на живот без любов до един ужасен, принуден да се ожени за нея съпруг. Дори синът, ако роди момче, можеше след време да я отблъсне, настройван от баща, изпълняващ по задължение родителските си задължения. Животът й беше завинаги провален.
Един час по-късно, Хедър се качи, вцепенена и без да се усмихне, в един файтон. Когато стигнаха, чичо Джон й помогна да слезе. Огромната катедрала се издигаше, разкошна и величествена. А тя, дребна и нежна, изкачи, водена от чичо си, стълбите към портала. Едва осъзнаваше какво става. Вършеше всичко механично. Местеше крак след крак, без да разбира накъде я води чичо й. Госпожа Тод вървеше от другата й страна, за да може да оправи някоя гънка на скъпата рокля, или да нагласи сватбената шапчица, обрамчваща нежното лице на Хедър. Добрата стара жена приличаше на угрижена квачка, която иска да опази пиленцата си от опасност. Но Хедър не виждаше и не чуваше нищо. Взираше се, сякаш омагьосана, с втренчен поглед в главния входна катедралата, към който се приближаваше с всяка крачка. Беше там, широко отворен и тъмен, готов да я погълне. Най-сетне влезе в преддверието и спря, защото чичо й спря. Госпожа Тод я огледа още веднъж от всички страни, нагласи шапчицата, нагъна шлейфа на красиви вълни. Някой й сложи в ръката малка бяла библия със златен кръст на корицата, а тя я пое несъзнателно.
Музикантите засвириха бавен, тържествен хорал.
— Време е, скъпа — прошепна й окуражаващо госпожа Тод.
— Той там вътре ли е? — попита тихо Хедър, като се надяваше тайничко, че той в последния миг не се е решил да дойде.