— Той я погледна и забеляза колко необичайно издокарана е племенницата му. Сякаш нова мъка помрачи за миг погледа му. Седна в креслото и се усмихна:
— Тази вечер изглеждаш чудесно, детето ми. Предполагам, че е заради посещението на Уйлям, нали?
— Леля Фани ми разреши, чичо — отвърна тя. — Джон смукна дим от лулата и я държа за миг безмълвно между зъбите си.
— Е да, не се учудвам — въздъхна той най-сетне, — готова е на всякакви отстъпки, само и само да му се докара. Но като отиде веднъж в Лондон да го види, той изобщо не пожела да говори с нея. Сега се опитва да избегне всичко, което го дразни, а такова трябва да е и неговото желание. Но той си има богати приятели и всъщност изобщо не държи на Фани.
Уйлям Кърт беше кажи-речи двойник на сестра си. Беше висок колкото Фани, а тя стърчеше с цяла глава над племенницата си. Още не беше чак толкова дебел, но след някоя и друга година можеше и да я стигне. Имаше кръгло червено лице, тежки клепачи и силно издадена, винаги мокра от слюнка долна устна. Непрекъснато си бършеше устата с дантелена кърпичка, издавайки при това грухтящ звук, сякаш си издухваше носа. Ръката, в която пое тази на Хедър, беше отблъскващо мека, а когато се наведе да целуне крайчетата на пръстите й, тя трябваше да се овладее, за да не се дръпне.
Елегантното му, свръх модерно облекло говореше за добър вкус, но превзетото му държане съвсем не беше мъжко. Връхната му дреха беше от тънък сив шевиот, реверите от сребриста коприна, а бялата риза с колосана висока яка подчертаваше още повече женствената розовина на ръцете, нездравия цвят на лицето. Уйлям Кърт може да беше богаташ, но Хедър не намери в него нищо привлекателно.
Беше пристигнал с наемна карета и кочияшът бе настанен заедно с конете в плевнята. Хедър реши, че го направиха само защото кочияшът беше облечен по-добре от обитателите на къщурката. Плевнята едва ли беше достатъчно добро място за конете му, но той не протестира и се залови да ги разпряга.
С гладко вчесана посивяла коса, в колосана рокля и престилка леля Фани изглеждаше отвратително. Въпреки че беше нарекла преди малко елегантното облекло творение на дявола, сега изглеждаше безкрайно доволна, че ушитите по мярка дрехи на брат й свидетелстват неопровержимо за благосъстоянието му. Тя се въртеше загрижено край него, като квачка около пиленцата си. Хедър никога не я беше виждала толкова кротка и внимателна. Уйлям Кърт приемаше снизходително суетенето й и то явно му харесваше. Хедър почти не вземаше участие в разговора. Заслуша се в него едва когато стана дума за новини от лондонското общество. Надяваше се да научи случайно нещо за стари приятели на семейството си.
— Наполеон е избягал и никой не вярва, че след битката в Египет ще се върне във Франция. Нелсън добре го е научил да тича. Бога ми, отсега нататък ще си помисли дали да се счепква отново с морските ни сили! — заяви високомерно Кърт.
Хедър установи, че той се изразява много по-изискано от сестра си и се запита в кое ли училище е ходил.
Леля Фани избърса с опакото на ръката мазната си уста и изръмжа:
— Е, чудесно. Сега е затънал до гуша в калта, а с него и проклетите ирландци. Откровено казано, трябва да ги изтребят до един.
Хедър прехапа устна.
— Ами да, мен ако питаш, ирландците са същински животни и просто не знаят какво искат.
— Пит се опитва да се съюзи с тях и до идната година може и да успее — обади се чичо й Джон.
— Хъм, само, че дотогава тия разбойници могат да ни изколят.
Чичо Джон въздъхна, допи си бирата на един дъх и отново се залови мълчаливо за лулата.
— И янките са от същия дол дренки, готови са да ти прережат гърлото, още преди да си се престрашил да ги погледнеш. И, помнете ми думата, че отново ще воюваме с тях.
Уйлям се изсмя беззвучно и бакенбардите му се разлюляха:
— Добре, че не живееш в Лондон, мила сестро, защото те се разхождат из пристанището като да е тяхно. Което е право, из града се движат само на групи. Предпазливи са. Никой от тях не би посмял да се наеме на английски кораб. Някои имат нахалството да твърдят, че били джентълмени. Но ти само го виж онова момче, Уошингтън де! И другия смахнат тип, Адамс, дето си го избраха наскоро за държавен глава. Нечувано безсрамие, но няма да е задълго, да знаеш. Рано или късно ще ни се молят, ще скимтят, паднали на колене.
Хедър никога не беше виждала янки. Но сега се радваше, че леля и й господин Кърт най-сетне ругаят за разнообразие янките, а не ирландците. Щом не говореха вече за лондонското общество или за собственото й семейство, приказките им изобщо не я интересуваха и тя се отдаде на свои мисли. Да беше се осмелила да се намеси в разговора и да изрази лоялността си към ирландците, или дори само да се осведоми за живота на лондонското общество, леля й сигурно щеше да я нарече развалена и порочна. Затова седеше мълчалива и отсъстваща.