Широката усмивка, с която я гледаше сега в лицето, я раздразни още повече.
— Е да — изрече той надменно — наистина нямам нищо против, че стана така. Понеже трябва да ти кажа, че много обичам децата.
— О, ти си, ти си — в безмерния си яд тя не можеше да намери подходящи думи.
— Хайде, довърши си работата, измий ме целия — каза той и тонът му беше направо обиден.
Беше го измила до кръста. Сега ръцете отказваха да я слушат. Очите й плувнаха в сълзи, миглите й се намокриха.
— Не мога — измърмори безпомощно.
Той я привлече и я хвана за брадичката.
— Но някой ден ще го правиш, нали? — попита мило, почти нежно.
— Да — пошушна тя, а сълзите вече се стичаха по бузите й.
— Хубаво, хайде иди да ми донесеш дрехите. Навярно всички ни чакат да слезем и положително биха искали да видят една сияеща младоженка.
Тя се обърна с облекчение и засъбира дрехите му из цялата стая, благодарна, че беше толкова добър с нея. Даде си клетва да се опита занапред никога да не дава воля на гнева си и тъй като беше станала негова съпруга, да прави според силите си онова, което той изисква от нея. Е да, беше страхлива както винаги и неспособна да се бори за независимостта си.
Когато излязоха от спалнята, тя вървеше плътно до него и успя дори леко да се засмее, когато той обви кръста й с ръка и я погледна.
В просторния хол двете възрастни двойки вече очакваха тревожно появата им, впрочем леля Фани по причини съвсем различни от тези на останалите. Надяваше се да е станало най-лошото и сега свъси мрачно чело, като видя племенницата й да влиза заедно с мъжа си, а на лицето й съвсем не беше изписано отчаяние, както бе очаквала. Лордът стана и побърза да срещне с прострени ръце младата жена.
— Изглеждащ възхитително и се надявам, че си добре, дете мое! — възкликна той с облекчение.
— Нима очаквахте друго, милорде? — попита го студено Брандон.
Лорд Хемптън се разсмя, беше явно готов на примирение.
— Не ми се сърдете, синко, тъй или иначе, щастието на Хедър е за мен най-важното.
— Дадохте ми повече от ясно да го разбера, милорд — отвърна саркастично Брандон, — но се надявам, че нямате нищо против да отведа днес жена си на кораба. Или ще имате любезността да ни предложите още веднъж гостоприемството си?
Лордът се направи, че не е чул неприятната забележка и остана господар на положението.
— Разбира се, че нямам нищо против, драги мой, вземете я със себе си. Получихте благословията ми и се надявам, божията също. Но не се съмнявам, че ще ни доставите удоволствието да закусите с нас. Не ви принуждавам, отправям ви покана. Така ще продължим малко радостта да се порадваме на Хедър, а тя ни е като родно дете.
— Естествено. Нямам нищо против и мога само да благодаря за поканата — отговори сдържано Брандон, — но след това трябва незабавно да се върна на кораба си. Отсъствах достатъчно дълго. Трябва да уредя още куп неща, преди да потеглим.
— Да, да, но ние двамата трябва да обсъдим заедно още някои немаловажни неща. Става дума за зестрата на Хедър. Съпругата ми и аз бихме искали да уредим това с подобаваща щедрост.
— Но аз няма да приема подобно нещо, сър.
Отговорът предизвика огромното учудване на всички присъстващи. Но най-засегната се почувствува Хедър. Лордът изгледа, безкрайно смаян, този янки, сякаш пред него стоеше призрак.
— Чух ли ви добре, сър?
— Да, много добре сте ме чули — потвърди хладно Брандон. — Нямам намерение да ви позволя да ми платите, задето се съгласих да взема Хедър за жена.
— Но така е прието. Искам да кажа, че по цял свят жената донася на съпруга си по-малка или по-голяма зестра…
— Нейната зестра е детето, което носи и друго не ми трябва. Имам щастието да не изпитвам финансови затруднения, но ви благодаря все пак за предложението.
Хедър затвори очи и изпита нужда да седне.
— Щурав янки! — измърмори високо леля Фани.
Брандон чукна токове и й се поклони присмехулно.
— Тези думи от вашите уста трябва да се приемат навярно за комплимент, госпожо.
Тя го изгледа враждебно с готова отровна обида на езика, но после се сети за нещо по-добро и затвори уста.
— Бъдете уверена — продължи той студено, — че мога да се грижа и сам за близките си, както и да изплащам дълговете им…
Хедър не схвана смисъла на думите му, но леля Фани пребледня и стана очевидно неспокойна. От този миг вече избягваше погледа му и не отваряше уста. Влезлият слуга доложи, че е сервирано и всички насядаха около масата.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Студена октомврийска буря беше освежила есенния въздух. Сега над Лондон се извисяваше чисто като стъкло синьо небе. Колелата на файтона трополяха по калдъръма в посока на пристанището. Хедър седеше мълчаливо на пейката, облегната на лейди Хемптън, която й говореше тихичко и нежно и ту отмяташе къдрица от челото й, ту потупваше успокоително ръката й. Възрастната дама беше толкова овладяна, че успяваше да прикрие собственото си напрежение, което нарастваше все повече с наближаването на раздялата. Хедър хвърляше от време на време тайничко поглед към стоическото, сякаш каменно лице на съпруга си, който не си даваше труда да води разговор с лорда, седнал до него.