Хедър трепна уплашено, когато усети внезапно на гърба си ръката на своя съпруг. Беше се приближил нечуто към нея. Той усети как трепери тесният й гръб и сложи наметката на раменете й.
— Трябва да се качим на кораба — каза той тихо.
Подаде й ръка и я заведе в края на вълнолома, където малката лодка на „Бързоходен“ вече се полюшкваше върху вълните. Мъжът, който им протягаше ръце, за да им помогне да се качат, свали фуражката от главата и Хедър позна, смутена, Джордж, личния слуга на Брандон Бърмингам. Мъжът й се поклони дълбоко, а после се обърна към господаря си:
— Надявахме се да се върнете още вчера, капитане, за малко да дадем обява за издирване. Честна дума, вече бях готов да тичам из целия град и да викам високо името ви, защото се опасявах да не сте попаднали в ръцете на бандити. Големи грижи ни създадохте, капитане. — Той направи малка пауза и се обърна учтиво към Хедър: — Добър ден, госпожо. Бъдете добре дошла!
После нахлупи фуражката върху плешивата си глава и се залови да помага на капитана да сваля в лодката пакети и вързопи. Брандон скочи пръв в лодката, а после пренесе на ръце младата си жена. Настаниха я на защитено от вятъра място. Джордж пое кормилото и почна да дава на висок глас команди на моряците:
— Ейрук! — извика той — Хайде, момчета, налегни греблата. Греби, греби, давай, давай и дръж посоката! Доста е ветровито за госпожата, та ще побързаме. Ейрук, момчета, по-бързо, по-бързо!
Лодката се плъзна покрай щевена на огромен търговски кораб към пристанището и все по навътре, към „Бързоходен“. Подухваше лек бриз. По вълничките затанцуваха бели корони от пяна, а от студените пръски Хедър премръзна до мозъка на костите. Тя се загърна по-плътно с наметалото на Брандон, но това не помогна кой знае колко. Стихията правеше всичко възможно, за да й създава неприятности. Лодката ту се издигаше върху гребените на вълните, ту потъваше. От необичайното движение нагоре и надолу на Хедър й прилоша. Погледна плахо към съпруга си, който седеше с лице към вятъра и с явно удоволствие се излагаше на пръските, заливащи носа. Хвана се инстинктивно за шията.
Ако се оставя сега да ми прилошее, ако позволя да разберат колко ми е зле, ще се презирам до края на живота си разсъждаваше тя, твърдо решена да не се поддава на засилващото се желание да повърне.
Стисна длани, докато нежните кокалчета не побеляха, но лицето й придобиваше постепенно зеленикав цвят. Вече почти беше спечелила битката, но когато допусна грешка и малко преди да стигнат „Бързоходен“ погледна към върха на мачтата, която се олюляваше сякаш безсмислено напред-назад, не можа да сподави тих стон. Брандон я погледна, уплашен. Веднага разбра какво става, прегърна я и й държа главата, докато тя повръщаше.
Срамът й беше неописуем. Не смееше да вдигне очи. Брандон намокри голяма носна кърпа, изви я и я сложи начелото й.
— По-добре ли си? — попита загрижено.
Хедър кимна безсилно. Лодката вече почти не се люлееше, защото вече бяха откъм подветрената страна на „Бързоходен“.
Хвърлиха нагоре въже и въжена стълба, на кораба ги хванаха и закрепиха. Брандон стъпи на стълбата и се усмихна на Хедър.
— Хайде, ma petite, ще ти помогна да се качиш.
Той обгърна кръста й с ръка и изнесе лекото й тяло на палубата. Там я сложи внимателно на крака, а после насочи вниманието си към екипажа. Това позволи на Хедър да се поогледа. Стоеше посред навити или опнати въжета и какъв ли не още такелаж. Над всичко това в тъмното небе се извисяваше гигантската мачта. От вътрешността на кораба долитаха многогласен смях, викове и песни. От шумовете и движението корабът беше заприличал на живо същество.
— Трябва да сложиш друга дреха, Хедър. Бях ти купил някои неща, преди да установя, че си избягала. Те са долу в кабината ми. Надявам се, знаеш пътя — добави иронично той с леко вдигнати вежди.
Тя се изчерви силно и погледна колебливо към стълбата, която водеше в трюма.
— Чудесно — засмя се той — ориентираш се, както виждам. Ще намериш роклите в моя сандък. Хайде върви, идвам след малко.
Тя тръгна покорно към вратата. Преди да я отвори, хвърли още един поглед назад и видя мъжа си вече в задълбочен разговор с Джордж. Сякаш изобщо забравил за присъствието й.
Кабината си беше такава, каквато се бе запазила в спомена й, странно подредена и някак уютна, макар и съвсем малка, за да не отнема от скъпоценното място за товарите. Вътре цареше полумрак и само през предния илюминатор проникваше малко светлина. Преди да се приближи към големия сандък, тя запали една от свещите на масата и окачи наметалото на мъжа си на една кука на вратата. После коленичи на килима пред сандъка и вдигна капака.