Тя смръщи чело и го погледна въпросително.
— Коя е тя, Брандон? — попита, без да осъзнава, че е произнесла за пръв път малкото му име.
Той се засмя и погали сякаш разсеяно копринените й дрипи.
— Една жена, която е носела по време на американската воина вода на огневата линия, често е участвала и в сраженията и е помогнала да се удържи срещу англичаните фронта при Мантмаут.
— Но нали и ти си англичанин, Брандон? — попита тя и го изгледа учудено.
— Положително не, госпожо! — засмя се той. — Аз съм американец. Наистина семейството ми произхожда от тук. Но още дълго преди да умрат, родителите ми решиха да приемат американско поданство. Баща ми подпомагаше борбата срещу метрополията, както впрочем и аз, още като момче. Ще се наложи да свикнеш с мисълта, че там, където отиваме, твоята любима Англия не е никак обичана.
— Но нали търгуваш с нас? — възрази тя. — Идваш с кораба си тук и сключваш сделки със същите хора, срещу които някога си се борил.
— Аз съм търговец — сви той рамене. — Продавам на англичаните памук и други стоки, за да печеля, а те ми продават онова, от което се нуждаят моите хора там. Нямам политически предубеждения, когато става дума за сделки и пари. Освен това правя услуга на страната си, като доставям стоки, търсени в Америка.
— Всяка година ли идваш тук?
— Да, през последните няколко години идвах тук най-редовно, но това ще е последното ми пътуване. Имам плантация, която трябва да поема. Това е сериозен дълг, който не мога да занемаря. Освен това трябва да свърша, преди да се прибера, още една работа. Искам да продам „Бързоходен“ веднага щом пристигнем в Америка.
Хедър се почувствува успокоена при мисълта, че той вече няма да кръстосва моретата, че ще заживее уседнал живот, за да бъде баща на детето си. Кой знае, може би щеше дори да й позволи, поне за пред хората, да заеме мястото на съпруга в неговия дом. Такава перспектива я накара да се почувствува щастлива и тя за малко не се облегна на рамото му. Но мъчителни съмнения бързо отпъдиха подобна мечта.
— И аз ли ще живея в твоята плантация? — поиска да разбере.
— Естествено — отвърна той, учуден от въпроса й. — А ти какво си представяше?
Тя сви рамене и каза плахо:
— Ами и аз не зная, ти нали нищо не спомена.
— В такъв случай вече го знаеш — засмя се той. — А сега бъди добро дете, бързо си лягай и заспивай най-сетне. Това среднощно бъбрене умори и мен.
Тя се пъхна в леглото, а той почна да се съблича.
— Я мини по-добре откъм прозореца — каза той. — Предпочитам аз да спя до вратата.
Тя се отърколи на другата страна на леглото, но не посмя да поставя въпроси. Разбираше все пак, че той очаква нещо лошо.
Той духна свещта и легна до нея. Долу на двора един мъждив фенер се олюляваше на нощния вятър, хвърляше трепкаща светлина и осветяваше слабо стаята. Хедър скоро потъна в сън без сънища.
Изплува от дълбочините на съня с чувство на див ужас и в първия миг не разбра къде е. Една ръка притискаше устните й, задушаваше нейния вик. Отвори очи и сграбчи тази ръка. После видя лицето на мъжа си близо до своето и се отпусна, малко поуспокоена, върху възглавниците. Но продължи да го гледа с широко отворени питащи очи.
— Тихо! — прошепна й той почти нечуто. — Не мърдай! Нито звук! Преструвай се на заспала!
Тя кимна. Той свали ръка от устата й и легна плътно до нея. Дишаше спокойно, сякаш беше дълбоко заспал. Зад вратата се чуваха приглушени гласове и как нещо дращи дървото и пробива с бургия желязната обкова на вратата. Дръжката на вратата бавно се повдигаше и Хедър едва успя да сподави новия пристъп на ужасен страх.
Тънък лъч светлина проникна откъм вратата и стана най-широк, когато някой я отвори. Тя видя през полуспуснати клепачи как в рамката се появи глава. Чу шепнене.
— Ония къртят, влизай.
Два тъмни силуета се вмъкнаха в стаята и затвориха след себе си вратата. Хедър стисна зъби, когато двамата мъже се промъкнаха навътре и едва не изкрещя, когато една дъска изскърца под стъпките им. Чу се ядосан глас.
— Ако го събудиш, глупако, няма да докопаме малката. Предпочитам да си нямам работа с тоя тип.
— Тя е оттатък, от другата страна на леглото — прошепна другият малко по-високо.
— Шъът! — изсъска първият — дръж си устата, не съм сляп.
Бяха стигнали до таблата на кревата, когато Брандон вдигна изведнъж и двата пистолета изпод завивката и седна.
— Стойте и не мърдайте! — заповяда той късо. — Да не ви надупча задниците с олово!
Двамата застинаха като вцепенени.
— Хедър, запали свещта, та да видим лицата на нощните си посетители — каза Брандон.
Тя запали с треперещи ръце свещта на масичката до леглото. Пламъкът озари стаята с мека светлина и на трепкащите й лъчи те познаха двамата мъже. По време на вечерята, те седяха срещу тях и се държаха особено предизвикателно.