— Този модел ще е чудесен от синя коприна — посочи Брандон една от рисунките. — Разбира се, ако платът стои добре на очите на жена ми. Имате ли такъв оттенък?
Мадам Фонтено се вгледа в очите на Хедър. После се засмя.
— Да, господине! Това е цветът на сапфир. Имам от него.
— Чудесно! — каза той и измъкна друга скица от купчината. — А това можете да го махнете. Моделът е с прекалено много волани. Жена ми би се загубила в нея.
— Да, господине — съгласи се мадам Фонтено. Този мъж има наистина безукорен вкус — помисли си тя одобрително. Още един модел бе отхвърлен със забележката, че е претрупан. Пет бяха избрани, два не бяха харесани.
Хедър гледаше омаяна, неспособна да пророни дума. Всичко, избрано от него, съответстваше до най-малките подробности и на нейния вкус, а моделите, които не му допаднаха, беше отхвърлила мълчаливо и тя. И тя се възхищаваше на изтънчения усет на Брандон за модерното. Не би могла да направи по-добър избор.
Той избра още рокли и до скиците се трупаха необходимите за изпълнението платове — коприна, вълна, кадифе, брокат, муселин и газ. Панделки, пайети, перли и гарнитури от кожа бяха грижливо подбрани и добавени, както и най-фини дантели. Хедър следеше със затаен дъх как Брандон избира за нея рокля след рокля. За такива количества не бе могла и да мечтае, дори ако й беше предоставил възможността сама да избере каквото пожелае. Как да съедини тази щедрост с обичайната строгост на Брандон към нея? — питаше се безпомощно. Тъй или иначе поръчката бе дадена без всякакви ограничения.
— Съгласна ли си с всичко, мила? — попита той сякаш мимоходом. А тя имаше чувството, че би му било абсолютно безразлично, ако отговореше отрицателно. В края на краищата той купуваше роклите, за да се радва на това как добре ще изглежда, за да знае, че е облечена според собствения му вкус. И все пак всичко отговаряше и на нейните предпочитания.
Тя кимна.
— Много си щедър — измърмори смутено.
Брандон я погледна. Начинът, по който беше седнал, му позволяваше да надзърта дълбоко в деколтето й. Изпита почти болезнено желание да плъзне ръка и да погали копринената кожа на гърдите й.
— Жена ми има нужда от рокля, която да облече веднага — каза той и отмести поглед от нея. — Дали нямате нещо подходящо, не толкова официално като роклята, която носи сега?
— О да, господине — кимна мадам Фонтено — имам една по-скромна рокля, която уших преди няколко дена. Веднага ще я донеса, струва ми се, че е точно това, което си представяте. — Тя изчезна и се върна след малко със синя кадифена рокля. Беше с дълги тесни ръкави, висока бяла копринена якичка и копринени маншети.
— Одобрявате ли я? — попита тя и вдигна роклята така, че той да може добре да я разгледа.
— Да, напълно — отвърна, доволен, Брандон. — Завийте я веднага, а сега трябва да тръгваме, за да се погрижим за аксесоарите. Всичко останало ще е готово след десет дена, нали?
Французойката направо се вцепени.
— Но това е просто невъзможно, господине. Трябва да ми дадете поне един месец време, моля ви.
— Съжалявам, мадам, но след две седмици вдигаме платната. След пет дена ще бъдем тук с жена ми за първата проба, а след десет бих искал да получа всичко на кораба си. Готов съм да платя допълнително за бързата поръчка. Ако не успеете да привършите, загубата ще е ваша. Какво ще кажете?
Мадам Фонтено не можеше да се откаже от такава поръчка. Дори ако трябваше да раздели печалбата с други шивачки, сумата, която щеше да й остане, пак щеше да е значителна. Щеше да впрегне всички приятелки и цялото си семейство, да ги накара да работят денонощно, но да предаде всичко в срок. Този мъж беше безмилостен в изискванията си, беше свикнал да дава заповеди и да очаква те да бъдат изпълнени. Би приел само отлична работа.
— Както кажете, господине — отвърна, този път без колебание.
— В такъв случай всичко е наред — заяви, доволен, Брандон и стисна леко рамото на Хедър, за да й даде знак да стане. — Време е да вървим, мила и да се опитаме да приключим с покупките за твоя гардероб.
Той й помогна да стане и сложи наметалото на раменете й. След малко излязоха от магазина. Мадам Фонтено стоеше на прага и ги следваше с поглед.
Малката мадам е по-умна от мен — трябваше завистливо да признае — тя иска малко, за да получи повече, а той е щастлив, че може да избере за нея най-хубавото. Всички жени би трябвало да се държат така.
После се обърна и плесна с ръце.
— Клодет, Мишел, Раул, Мари, vite, vite, чака ни много работа.