ГЛАВА ПЕТА
Елегантно облечени дами и господа изпълваха изисканите лондонски магазини, минаваха край витрините, или се тълпяха пред тях. Хедър имаше чувството, че се е върнала в детството си, когато бе вървяла с баща си по същите улици. Този спомен я разведри. Бъбреше весело и непринудено с продавачите, мереше верижки и колани, усмихваше се на образа си в огледалата, въртеше се чевръсто и очароваше всички наоколо си. Брандон стоеше встрани и мълчаливо я наблюдаваше. От време на време кимваше одобрително, когато мереше нещо, отговарящо на вкуса му, а после го купуваше и плащаше. Тя сякаш бе забравила всичките си страхове. Осмели се дори да го хване за ръката и да го дръпне към една витрина, която й хареса, а той нищо не възрази. Но нито веднъж не го помоли за нещо и не очакваше нищо. Доставяше й удоволствие просто да разглежда витрините. Колко време мина, откакто не се е наслаждавала на оживлението на големия град! Поглеждаше със завист елегантните дами, които дефилираха край нея и се смееше безгрижно по най-малък повод. Очите й сияеха, усмивката не слизаше от порозовялото й лице. Непринудената естественост и грацията, с която се движеше, привличаха възхитени мъжки погледи.
Към края на продължителната им разходка през търговските улици, тя стана изведнъж отново мълчалива и замислена. В един магазин погледът й се спря върху дървена люлка. Докосна я леко с треперещи пръсти и погали гладко полираното дърво. Потънала в мислите си, вдигна изведнъж очи и срещна погледа на Брандон. Отново стана несигурна.
Той дойде при нея и огледа внимателно люлката от всички страни.
— Имам в къщи по-хубава — каза той най-сетне. — Била е моя, но е съвсем запазена и ще е най-удобното легло за детето ни. Хети отдавна мечтае тази люлка отново да бъде използвана.
— Коя е Хети? — попита тя.
— Тя е негърка и моя икономка — отвърна Брандон. Прислужвала е на родителите ми още преди да се появя на този свят.
Той се обърна и излезе бавно от магазина. Хедър го последва и тръгна до него. Когато заговори отново, гласът му беше дрезгав.
— Хети чака нетърпеливо поне от петнайсет години да се оженя и да имам деца. Той я погледна замислено и добави. Сигурен съм, че ще бъде на върха на щастието, само като те зърне. Още повече, че докато стигнем, ще станеш още по-закръглена.
Хедър се загърна смутено по-плътно с наметалото и попита тихо:
— Имал си намерение след завръщането си да се ожениш, нали? Но какво ще стане сега? Хети няма да ме приеме, защото измествам предишната ти годеница, нали?
— Напротив, ще те приеме — отвърна той кратко и махна на един файтон.
Резкият отговор не допускаше по-нататъшни въпроси. Хедър се питаше защо ли е толкова сигурен, че негърката ще я приеме добре?
Файтонът спря пред тях и Брандон даде адреса на странноприемницата, нахвърли върху задната седалка пакети и пакетчета и й помогна да се качи. Капнала от впечатленията на дългия ден, Хедър се отпусна върху възглавниците с единственото желание да се добере до леглото и да заспи.
Брандон гледаше малката къдрава главица, облегната на рамото му, после прегърна младата си жена и сложи главата й на гърдите си. Тя въздъхна облекчено в дълбокия си сън. Ръката й легна доверчиво в скута му. На Брандон му секна дъхът. Той пребледня и се разтрепери. Ругаеше се, че си е позволил да загуби контрола над себе си. „Държа се — мислеше си той, обхванат от противоречиви чувства, — сякаш съм отново неопитен юноша, за пръв път влюбен в жена.“ Плувна целият в пот. За него това бяха съвсем необичайни чувства, защото винаги беше предпочитал любовни отношения без особени ангажименти и най-вече заради чувствените наслади. На това момиче той трябва да даде добър урок, а ето че вместо това едва успя да се възпре от излияния. Къде се бяха дянали студената му, обмислена сдържаност, умението да се контролира? Нима ги бе загубил, въпреки че се закле да не се отнася с нея като със своя съпруга, което означаваше също повече да не я докосва? Тъкмо след доброволния му отказ да я притежава, тя се превърна в единствен обект на неговите желания. Та не беше ли копнял непрекъснато за нея, откакто се примири, че никога вече няма да я види?
Какво, за бога, ставаше с него? Та тя беше по-скоро момиченце, отколкото жена, твърде млада дори, за да е вече бременна. Нуждаеше се от закрила, от майчина грижа, а вместо това, макар да й предстоеше скоро да роди, беше изцяло в негова власт.
Не можеше повече да се заблуждава. Желанието да я прегърне, да я люби, беше по-силно от него. С какво удоволствие би я обладал още сега и тук. Струваше му се, че не може да чака минута повече. Как ще търпи занапред да я има непрекъснато до себе си, да я вижда как се съблича и как стои гола, без да се нахвърли върху нея и да утоли жаждата си.