Но не биваше да я прегърне, колкото и да го желаеше. Не можеше да не изпълни заканата си. Беше се заклел, че тя ще си плати задето го е впримчила и бог му е свидетел, ще си плати. Не се е родил човекът, който ще си позволи да упражни върху него натиск, а после, на всичкото отгоре, да се чувствува щастлив и доволен. Дяволът в него го подтикваше да осъществи заканата си, а името на този дявол беше гордост.
Тя беше само една жена, а всички жени си приличат. Има сили да я прогони от съзнанието си. Не си спомняше жена, с която да не бе успял да го стори.
И все пак, ако иска да е честен пред себе си, трябва да признае, че Хедър е по-различна от другите. Другите бяха прекалено драговолни любовници и прекалено опитни. Това момиче беше девственица, на което отне със сила невинността. Тя не разбираше нищо от мъже и от любовни игри. Само това вече я правеше различна. Та нали не можа да я забрави, когато тя го напусна. Преди да успее да си отговори на безбройните въпроси, файтонът спря пред страноприемницата. Междувременно се беше стъмнило. Смях и песни долитаха от кръчмата, а жена му още лежеше в прегръдката му и спеше.
— Хедър — прошепна той тихо, притиснал устни към къдриците й. — Искаш ли да те кача в стаята ни?
Тя раздвижи глава върху гърдите му.
— Какво каза? — попита сънено.
— Искаш ли да те внеса в страноприемницата?
Клепачите й трепнаха, тя отвори бавно очи, все още неспособна ясно да разсъждава.
— Не — отговори тихо. Но не се опита да стане.
— Ако настояваш, мила — наведе се той усмихнато над нея, можем да минем още веднъж през целия град.
Изведнъж Хедър подскочи с кратък вик на уплаха. Беше безкрайно смутена от подигравателната му усмивка. Изправи се неуверено и се опита да слезе от файтона, за малко не падна, отваряйки рязко вратичката. Той бързо я хвана и я задържа. Беше толкова уплашен, че също извика. Обгърна я с две ръце, вмъкна я обратно във файтона и я сложи на коленете си.
— Какво значи това? — попита той ядосано. — Или искаш да се пребиеш?
Тя закри лицето си с ръце.
— О, остави ме, пусни ме! Мразя те, мразя те.
Лицето на Брандон се вкамени.
— Да, зная — отвърна той, — и все пак, ако не бяхме се срещнали, щеше и досега да живееш с дебелата си леля, да понасяш обидите й, да прикриваш голотата си с дрипи, носени от жена дванайсет пъти по-дебела от теб, щеше и досега да миеш и триеш, докато ти се прекърши гръбнакът и да приемаш с благодарност коравите корички, които ти подхвърля, доволна, че те е оставила да ги изгризеш в някой ъгъл. Ако не те бях срещнал, щеше да си умреш стара мома, без да познаеш майчинството. Колко жестоко, че те откъснах от всичко това нали? Беше толкова щастлива с онези хора, нали? Колко непростимо, че те разделих с тях! — Той помълча малко, а после продължи злобно: — Трудно би ми повярвала колко съжалявам, че се оставих да ме омагьоса женствеността на тялото ти, преди да разбера, че си още дете. А сега ще висиш на врата ми докато съм жив, нещо, което съвсем не ме радва.
Раменете на Хедър потрепериха. Безпомощни ридания разтърсваха тялото й. Сълзите й течеха безспирно, като на уплашено, объркано дете. Тя не искаше да бъде товар, не искаше да бъде само търпяна, нежелана и мразена. Не, никога не го беше искала!
Когато видя как нежното й тяло се тресе от ридания, той загуби желание да продължи да я измъчва. Гледаше намръщено, ъгълчетата на устата му бяха ядно присвити. Сякаш камък притисна гърдите му, затърси неуверено в джобовете си кърпа за нос.
— Къде си сложила кърпата? — попита с въздишка, — не мога да я намеря.
Тя поклати глава, все още в обятията му, опита се да поеме въздух.
— Не зная — измърмори отчаяно. Избърса сълзите с крайчеца на роклята, докато той продължаваше да търси. Междувременно файтонджията се беше приближил предпазливо и надничаше през прозорчето.
— Мога ли да помогна на дамата с нещо? — попита колебливо. — Чух плач и ми се сви сърцето. Не мога да гледам жена да плаче.
Брандон свъси вежди.
— Нямаме нужда от помощта ви — отговори той учтиво. — Жена ми е малко разстроена, защото отказах майка й да дойде да живее при нас. Ще се успокои, когато разбере, че няма да променя решението си.
— В такъв случай предпочитам да се оттегля, сър — ухили се файтонджията. — Знам какво значи да живееш непрекъснато с тъща си. На времето, като се женех, трябваше да се опъна като вас, тогава дъртата вещица нямаше да ми е непрекъснато пред очи.
Файтонджията тръгна към конете, а Брандон намери най-сетне носната си кърпа и я пъхна в деколтето на Хедър. После я издърпа от там, избърса й сълзите, издуха й, като на малко момиченце, носа.