Той изръмжа нещо непонятно и навлече ризата.
— Абсолютно ми е все едно, дали си наблизо или те няма. В едно мога да те уверя — няма да те бия, както е обичала да го прави леля ти.
Тя го погледна недоверчиво и не знаеше какво да направи сега — да остане, или да излезе. Беше направо вбесен, между другото и защото все не успяваше да си върже вратовръзката. Нетърпението и лошото настроение само му пречеха. Следвайки някакъв вътрешен подтик, тя се приближи към него и отдръпна ръцете му. Той я погледна смаяно, но тя изобщо не вдигна очи. Преметна с треперещи пръсти вратовръзката през шията му и я върза, както го беше правила толкова пъти за баща си. Когато връзката беше вече безукорно вързана и си застана на мястото, тя взе от стола жилетката и му я държа да я облече. Все още намръщен, той пъхна ръце в нея. Тя събра всичкия си кураж и закопча жилетката, въпреки че й стана ясно — той е неспокоен и би предпочел сам да го направи. Когато понечи да му подаде и палтото, той я отстрани с ръка.
— Прощавай — каза той сурово, — но мога и сам да се облека. Вземи по-добре четката и се среши.
Тя побърза да го послуша и докато се решеше, той мина зад гърба й и се залови да дозакопчае роклята. Когато привърши, тя се обърна и му се усмихна благодарно, а тоя я изгледа някак неуверено. Утринта й се стори малко по-светла, мъничко й олекна на сърцето.
През следващите дни тя си стоя почти през цялото време в стаята, спокойна, защото знаеше, че Джордж пази пред вратата. Виждаше съпруга си сутрин, когато той ставаше, изкъпваше се и се обличаше. После закусваха заедно и той излизаше, за да се върне едва късно вечерта, най-често когато тя вече спеше. Все повече се стараеше да стъпва тихо и се събличаше в тъмното, за да не я събуди. Въпреки това тя се събуждаше всеки път за малко и ставаше по-спокойна след неговото завръщане. Изминаха пет дена и тези навици така се вкорениха, сякаш открай време е било така. Лошото настроение му беше попреминало и сутрин дори седеше мирен във ваната, докато тя му търкаше гърба. Тази сутрешна грижа й стана приятна. Радваше се на скритото в нея мълчаливо съгласие. От време на време някоя мила дума, малките услуги, които си правеха, взаимно бяха добро начало за деня и правеха очакването и самотата по-поносими. Дори на Брандон това изглежда му харесваше и той свикна след закуска да я целува за довиждане по челото, като образцов съпруг.
Тази октомврийска сутрин денят започна както обикновено. Те слязоха заедно по стълбата долу да закусят. Собственичката им донесе с пъшкане сутрешното кафе. Брандон го пиеше черно, а Хедър си слагаше много мляко и захар. Не пиеше с удоволствие кафе, но го правеше, за да не дразни мъжа си със специални поръчки.
— Следобед можем да отидем на проба — каза й Брандон. — Ще се върна след около два часа. Кажи на Джордж да ни поръча за това време файтон.
Тя измърмори плахо, че ще го направи, но се усети притеснена от погледа му, прикован към нея. В негово присъствие й беше трудно да говори, а на въпросите му отвръщаше несръчно. В същия миг вратата се отвори и висок млад мъж влезе в кръчмата. Той се огледа, видя Брандон и прекоси помещението, запътен право към него.
— Добро утро, сър — поздрави младежът и се поклони леко на Хедър. — Добро утро, госпожо.
Брандон й представи младия мъж като Джеймс Бонифас, ковчежник на „Бързоходен“. Когато му я представи като своя съпруга, тя забеляза, че господин Бонифас не прояви ни най-малък признак на изненада. Беше осведомен, очевидно, за внезапната женитба. Не знаеше дали са му известни подробности, но се надяваше, че не знае всичко и си обяснява прибързаната сватба с влюбеността на Брандон. Лицето на господин Бонифас просия.
— Същинско удоволствие е за мен да се запозная с вас, госпожо.
Тя му се усмихна приятелски, а Брандон покани младежа да седне.
— Би било прекалено навярно да очаквам в този ранен час добри новини от доковете — каза той. — Предполагам, че има нещо, изискващо моето присъствие, нали?
Господин Бонифас поклати засмяно глава и седна при тях.
— Бъдете спокоен, сър — отвърна. — Всичко е наред. Вдругиден ще можем да натоварим и стоките, които още са на път. Началникът на складовете смята, че тази година зимата ще е по-ранна и навярно сурова, та ще е добре, ако можем след седмица да вдигнем платната.
Брандон въздъхна облекчено.
— Почти бяха изгубил надежда, че ще напусна някой ден това пристанище. Хората стават нетърпеливи, искат да се приберат по домовете си.
— Така е — съгласи се веднага господин Бонифас. Но Хедър съвсем не беше склонна да сподели мнението му. За нея отпътуването означаваше несигурност и мъка от раздялата. Беше й всъщност все едно дали на ковчежника са му известни или не подробности за нея. В тази страна тя си беше у дома. Не й беше никак лесно да напусне Лондон и да потегли към непознати брегове. Но в гласа на мъжа й звучеха радост и облекчение, каквито досега не бе долавяла. Разбра, че той копнее да се прибере в къщи.