Малко по-късно двамата мъже се запътиха към пристанището, а тя се качи в стаята да чака Брандон. Дълго седя, замислена, докато изведнъж се усети, че е време да почне да опакова вещите си, за да напусне тази страноприемница, която й беше станала временно втори дом. Щеше да замине с мъж, когото едва познаваше, към нещо неизвестно и несигурно. Щеше да роди детето си между чужди, сред хора, които можеха и да не я приемат.
Очите й плувнаха в сълзи. Стана, отиде до прозореца и погледна към улицата. Но в същия миг си помисли и за всички мъки, за срама, който щеше да загърби с това пътуване и в новата си среда. В чуждата страна поне не я очакваха ругатни и позор. Кой знае, може би бог щеше да й даде сили и смелост да види в промените само хубавото. Трябваше да посреща всеки нов ден с мисълта, че всичко може да се промени към добро.
Джордж й донесе лека закуска. После Хедър се облече, за да отиде с Брандон в града. След малко Джордж отново се появи, за да съобщи, че файтонът е пристигнал. Тя слезе да почака долу връщането на Брандон. Скоро чу стъпките на мъжа си пред вратата, а когато той влезе, посрещна го с усмивка.
— Виждам, че си вече готова — каза той навъсено, изненадан от доброто й настроение. През ръката му беше прехвърлено сиво наметало и той й го подаде.
— Вземи го — каза той, — навън е студено, пък на теб и без туй ти трябваше наметало. Това сигурно ще ти стане по-добре от моето.
— О, Брандон! — каза тя, изненадана и си пое дъх. — Колко е красиво!
Той се залови, все още навъсен, да закопчава наметалото на врата й. Щастлива, че е получила толкова красива и модерна дреха, Хедър не можеше да стои мирна, все се оглеждаше, обръщаше се и се въртеше, тъй че в края на краищата Брандон не можа да не се засмее на детинската й радост.
— Е, ама стой мирно, диваче, — каза той, — та ти си по-лоша от кошница пълна с бълхи.
Тя се разсмя щастливо и наведе глава да се огледа. Косата й погали брадичката му, той усети приятния й дъх.
— Както си се навела, не виждам къде е иликът — закачи я той. Тя вдигна глава и звънко се разсмя. Непринудената й радост от неочаквания подарък разведри лицето му, но само след миг то пак помрачил. Хедър беше сложила неволно ръка на гърдите му и той усети как сякаш го пронизва електричество. Погледите им се срещнаха и останаха задълго във взаимния си плен. Радостта изчезна. Ръцете му, заети допреди малко със закопчалката на наметалото, сега се плъзнаха по раменете й, по гърба и чак до бедрата. Още миг и щеше да я привлече към себе си. Хедър усети как я обзема внезапна слабост, коленете й трепереха, дишаше с мъка. Зелените очи още я държаха сякаш прикована. Дълбока тишина цареше в стаята.
Времето беше спряло. Изведнъж откъм двора долетя пронизителният вик на някоя от слугините и развали магията. Брандон отдръпна ръце, призова се към ред и си наложи сдържаност.
— Ела, миличко — каза необичайно нежно, — трябва да побързаме.
Той й предложи галантно ръка. Пред портата вече чакаше файтонът, скромна кола с един кон, а Джордж се заизвинява словоохотливо, че не е успял да намери по-просторна и по-удобна.
Брандон го спря с движение на ръката.
— По-голяма не е необходима, Джордж — и тази ще свърши работа. Ще отсъстваме няколко часа и бих искал, когато се приберем, масата в стаята ни да е сервирана за вечеря. Имам още едно поръчение за теб. Жена ми има нужда от голям пътнически сандък. Гледай да намериш нещо много хубаво и веднага го качи в стаята.
Той извади от кожена кесийка няколко жълтици и ги подаде на слугата.
— И внимавай да е наистина хубав сандък — повтори.
Мъжът се ухили и закима усилено:
— О’кей, о’кей, сър!
Мадам Фонтено вече стоеше на прага на салона. Тя ги поздрави свръх любезно и ги заведе веднага в стаичката за проби.
— Всичко ще бъде готово в най-скоро време, капитан Бърмингам, — увери го тя — всичко се уреди по-добре, отколкото предполагах. Вече нищо не може да попречи поръчката да ви бъде доставена в срок.
— Ето, виждате ли — отвърна доволен Брандон — и това е наистина чудесно, защото след седмица вдигаме платната.
Жената се засмя доволно:
— Бъдете спокоен, господине, няма да допусна госпожата да потегли без гардероба си.
Когато госпожа Фонтено почна да мъкне огромните количества скроени и тропосани рокли, Хедър се обърна с гръб към Брандон, преметна косата си през раменете напред и го помоли да й разкопчае роклята. Странен израз се появи на лицето му, когато се залови да разкопчава роклята и пръстите му бяха по-несръчни от обикновено.