Брандон изсумтя ядосано.
— Е, в такъв случай — повиши той глас — прави каквото знаеш, но съм сигурен, че там, на пейката под прозореца ще направиш приятно запознанство с ледено студеното море. Няма да те моля повторно да спиш до мен. Само ми кажи когато ти омръзне да лежиш там, — готов съм да ти сторя място. Не се съмнявам, че ще е твърде скоро.
Хедър с мъка сдържаше гнева си. Не, няма да се пъхне в леглото му, та ако ще да замръзне тука до смърт, не, няма да му даде основание да й се подиграва.
С напредването на нощта одеялото, в което се бе увила, ставаше все по-влажно. Студените пръски проникваха през процепите на прозореца. Температурата в каютата падна под нулата. Хедър стискаше зъби, за да не се чува как тракат от студ. Беше напрегнала всеки мускул на тялото си, за да не трепери. Копнееше за топлината на койката, но гордостта не й позволяваше да постъпи разумно и да легне до Брандон. Призори задряма за малко, но това беше тревожен унес от изтощение. Подскочи рязко и се събуди уплашена, защото вратата шумно се тръшна. С мъка отвори очи — те я боляха и сълзяха. Успя да види, че мъжът й излиза от каютата. Опита се да седне, но каютата се олюляваше и се въртеше по-силно отколкото можеше да се очаква при затихващата буря. Вече не усещаше студ, сега я изгаряше сух огън. Опита се да отметне влажното одеяло, но не успя и ръцете й затрепериха от усилието. Струваше й се, че кабината продължава тревожното си въртене. Хедър се надигна с мъка, одеялото, което беше увила снощи така плътно около себе си, висеше сега на нея като живо същество, което не желае да я пусне. Коленете й се подкосиха от притискащата му тежест. После тя се свлече цяла на пода. Лежеше, дишайки тежко и се опитваше отново да събере сили. Вместо това я втресе изведнъж толкова силно, че не можа да помръдне. Надигна с мъка глава и видя, че печката е съвсем близо. Помисли с копнеж за нейната топлина. До печката беше креслото. Да можеше само да преодолее ледената тежест и да стане, щеше да ги стигне. Запълзя бавно на колене. Струваше й се, че печката се скрива в мъгла и се дърпа от нея. Напрежението изчерпа всичките й сили, но успя да стигне все пак до креслото, хвана се за краката му и се вдигна с огромни усилия дотолкова, че можа да сложи, коленичила, глава на седалката и да поеме дъх. Каютата отново се завъртя пред очите й, стените се въртяха все по-бързо. Призля й от вихрушката, в чийто център се намираше. А после всичко стана изведнъж черно и тя потъна в бездънна, тъмна пропаст.
Малко по-късно Брандон слезе от палубата. Настроението му беше малко по-добро. Корабът беше устоял на продължителната буря, той бе спечелил започнатата игра. Вятърът беше силен, но ги беше тласкал на юг и така бяха спечелили още няколко дена. Времето беше вече по-добро, но морето си оставаше неспокойно, а студът почти непоносим. И все пак беше истинско щастие, че успяха да устоят без особени щети на изпитанията. После си спомни изминалата нощ и отново се навъси. Не, нямаше да позволява на това инат женче да му се налага, трябваше да й прочете едно конско, та да проумее най-сетне как трябва да се държи съпругата на един Бърмингам. Мимоходом кресна на Джордж да благоволи по-бързо да сервира обеда. Запъти се с широка крачка към вратата на каютата, твърдо решен да поговори на Хедър и да й обясни колко глупаво се е държала. Вече кипеше от гняв, когато дръпна рязко вратата, но застина на прага и ядът му се изпари, когато я видя, коленичила на пода, сложила безпомощно ръка и глава на седалката на креслото и наметната с одеялото.
Извика задъхано името й. Тя отвори бавно очи. Размърда глава и се опита да каже нещо, но треската я разтърси отново с такава сила, че не можа да изрече нещо членоразделно. Брандон я освободи от тежкото подгизнало одеяло, вдигна я на ръце. Главата й се клатеше безсилно, преди да се опре на рамото му. Чу го как вика Джордж. После я сложи в койката и я зави със сухи одеяла. Джордж влезе. Брандон му дадена висок глас нареждания. Почти в безсъзнание, Хедър не разбираше нищо. Той пак се наведе над нея. Този път отметна одеялото. Тя потрепери от внезапния студ и се опита да се вкопчи отчаяно в одеялото, защото помисли, че той иска да я накаже. Нали винаги я наказваше…
— Хедър, не се противи — изрече той сподавено — нощницата ти е влажна, ще се стоплиш по-лесно, ако я хвърлиш.
Пръстите й пуснаха завивката и тя лежеше без съпротива, докато той вдигна нощницата и я издърпа през раменете й. Отново я загърна в одеялата. А тя потъна в дълбок припадък.
Хедър усети нечия ръка на челото си, прохладата на тази ръка й носеше безкрайно облекчение. Отвори бавно очи и погледна Брандон. Не, не беше Брандон — баща й стоеше до леглото, сложил ръка на челото й.