— Не съм, не съм, не, не съм!
— Изпий това! Трябва да го изпиеш!
— Не ме оставяй сама, татко — умоляваше тя.
После пропадна отново в дълбокия, всепоглъщащ мрак.
Хедър отвори очи и видя над себе си таблата на леглото. Наоколо й всичко беше мирно и спокойно. Чуваше се само равномерният плисък на водата. Един миг лежа неподвижно и се опитваше да си спомни какво се бе случило. Беше се опитала да стигне до койката, но навярно беше паднала.
Помръдна леко и изпъшка. Всяко местенце от тялото я болеше, сякаш са я били, чувствуваше се безкрайно отпаднала. Обърна глава върху възглавницата и видя Брандон, който спеше в един хамак, вързан за двете големи подпорни греди на каютата.
Хамак тука? А Брандон изглеждаше толкова изтощен! Имаше тъмни сенки под очите, косата му беше разчорлена, неподстригвана. Колко странно! Той обикновено така държеше на външността си.
Обърка се още повече, когато огледа цялото помещение. В него цареше невъобразим хаос. Дрехи бяха нахвърляни по столовете, ботушите на Брандон се търкаляха на пода. На стол до леглото имаше леген с вода. На въже опнато до печката, висяха ленени парцали. Хедър размишляваше трескаво какво ли се беше случило и защо Джордж не е разтребил.
Тя се надигна с нечовешко усилие на лакът и Брандон тутакси отвори очи. Скочи от хамака и се приближи бързо до леглото й. Спря, изумен, когато срещна ясния й поглед, лицето му просия и той седна на ръба на койката. Докосна внимателно челото й.
— Вече нямаш температура — каза с облекчение.
— Какво ми беше? — попита тя тихо — чувствам се така безкрайно уморена и всичко ме боли. Паднах ли?
Той отметна нежно кичурите от челото й.
— Ти беше болна, сладка моя, и то много, много дълго. Днес е шестият ден.
— Шест дена! — попита тя недоверчиво. Всичко й изглеждаше сега като отминал лош сън. Бяха минали шест дена, а й се струваше, че са били само няколко часа.
Изведнъж очите й се разшириха от ужас. Протегна две ръце към одеялото над корема си.
— Бебето. Загубила съм бебето, нали? — извика тя уплашено. Очите й плувнаха в сълзи. Обзе я паника. — О, Брандон, кажи ми истината, Брандон…
Той се усмихна нежно и сложи покровителствено ръка върху нейната.
— Не — прошепна той — бебето е живо и често шава.
Тя изхлипа от облекчение. Толкова й се искаше да го прегърне за такава новина, но не смееше. Избърса сълзите от лицето си и му се усмихна. Усети как се успокоява и се отпусна, изтощена, върху възглавниците.
— Никога нямаше да ти простя, ако след всичко, което трябваше да понеса заради теб, малка моя, беше загубила сина ми — усмихна й се той закачливо. — Отсега правя големи планове за него.
Тя се взираше боязливо в лицето му и не можеше да повярва на ушите си. — Правиш големи планове за него?
— Ще се гордееш ли с него, с моето дете?
— С нашето дете, мила — поправи я той нежно. — Нима мислиш, че мога да не го обичам, собствения си син? Засрами се, госпожо, как си могла! Нали ти казах вече, че обичам децата. А собствения си син! Чудя ти се наистина на ума!
Тя го гледаше с широко отворени очи, все още недоверчиво, а после се осмели да заговори най-сетне за онова, която отдавна я измъчваше:
— Брандон, аз първата… — подхвана тя колебливо — това първото… искам да кажа, имаш ли и друго дете, от друга жена?
Той се облегна на стола, явно твърде озадачен. Тя се изчерви под погледа му. После сведе очи и измърмори смирено извинение.
— Прости ми, Брандон, не исках да те наранявам. Не зная защо попитах, честна дума. Прости ми, моля ти се.
Той изведнъж се разсмя. Повдигна брадичката й и погледите им се срещнаха.
— Като тридесет и пет годишен мъж наистина не мога да твърдя, че досега не съм спал с друга жена, нали така? — ухили се весело. — Но с твърде голяма сигурност мога да те уверя, че преди теб никоя жена не ми е раждала дете. Всеки случай не са ме задължавали да плащам издръжка за извънбрачни деца. А сега доволна ли си, миличка?
Тя се засмя щастливо. По неизвестни причини отговорът й достави дълбоко задоволство.
— Да — отвърна облекчено. Чувствуваше се много по-добре и се опита да се надигне. Хвана се здраво за него, когато той й помогна да седне и оправи възглавниците зад гърба й.
— Гладна ли си? — попита я той нежно и продължи да я държи в прегръдката си. — Одеялото се беше смъкнало от раменете й и тя беше гола до кръста. Буйната й коса покриваше раменете и гърдите й. Той се поколеба, но я пусна. — Трябва поне да се опиташ да хапнеш нещо. Отслабнала си.
Тя вдигна очи към него.
— Но и ти също — прошепна.
Той се засмя тихичко и й помогна да се отпусне върху възглавниците.