— Хайде, по-чевръсто и се погрижете скоро да има горе гореща вода за господарката. Тя иска да се изкъпе. И не се размотавайте, ясно?
Джеф се разсмя високо и се облегна на каретата. Брандон поклати глава и също се разсмя.
— Както виждам, старата Хети не се е променила, докато ме нямаше.
— Като пристигнат Джордж и Лък, кажете им веднага да качат багажа на господарката на първия етаж — добави бързо Хети, — то дъртите мулета сигурно ще има още дълго да се влачат.
Пътната врата се затвори зад тях. Хети и Хедър се озовал в огромен, великолепен хол. Лъснатият до блясък паркет миришеше хубаво на восък. Никъде не се виждаше нито прашинка. Широка виеща се стълба водеше към първия етаж. Скъпи мебели придаваха на обширното помещение изискана елегантност и свидетелстваха за трайно благополучие. Преобладаваха жълто и синьо кадифе и златотъкан брокат. Стените, боядисани в бледожълто, създаваха подходяща фон.
Хедър се озърна с широко отворени очи, а Хети, забелязала възхищението й, я поведе из долната редица стаи, без да спира нито за миг да приказва. Тя посочи един портрет на камината в голямата гостна. Беше нарисуван мъж, който много приличаше на Брандон, но имаше тъмни очи и по-резки черти. Това е старият господар. Той и старата господарка построиха тази къща.
В гостната стените бяха тапицирани с коприна с цвета на охра, а пердетата бяха от кехлибарено кадифе, драпирани от двете страни на прозорците с широки копринени панделки Огромна двукрила стъклена врата водеше към терасата. Меката мебел беше тапицирана със зелена коприна. Столчетата стил Луи XV-ти сякаш те канеха да седнеш. Подът беше застлан със скъп килим в бежово, кафяво и златно. Над великолепен скрин висеше скъпо венецианско огледало. Голям френски секретер стоеше до вратата към трапезарията. И тя беше мебелирана изключително елегантно. Централно място заемаше дългата маса. Над нея блестеше кристален полилей. Хедър гледаше безмълвна цялото това великолепие. С горда усмивка Хети я поведе обратно към салона, а от там по стълбата нагоре.
— Откъде сте, госпожо Хедър? — попита тя, но изобщо не даде на новата си господарка възможност да й отговори. Сигурно сте от Лондон. Господин Брандон там ли се запозна с нея? Поддържахме силен огън в неговата камина, за да е топла стаята му, като си дойде, вашата баня също ще е готова след малко. Още няколко минути само и всичко ще е наред, и ще ви е хубаво и удобно.
Негърката заведе Хедър в просторна спалня с огромно широко легло с балдахин в средата. На дървената горна табла беше скулптиран семейният герб, между колонките, подпиращи балдахина, беше опната мрежа против комари. Стаята беше топла и светла и Хедър веднага се почувствува тук спокойна и защитена. Сърцето й заби малко по-силно при мисълта, че сега ще споделя отново леглото на съпруга си, каза си още, че това е леглото, в което ще роди своето дете, тук ще зачене и други деца, ако й е съдено да има и други.
Ваната беше вече пълна и докато Хети й помагаше да се съблече, погледът на Хедър се спря на миниатюрата в златна рамка — портрет на жена — сложена върху тоалетката. Тя я взе в ръка и я заразглежда с любопитство. Очите бяха зелени като тези на Брандон, а усмивката със същия израз на ненакърнимо добро настроение като тази на Джеф. Светлокестенявата коса и тясното лице не напомняха на нито един от братята, но очите, о, тези очи!
— Това е госпожа Кетрин — просия Хети, — майка им. Беше едно сладко младо момиченце, също като вас, само че тя, божичко, тя как си държеше къщата в ръце! Двамата вагабонти, дето ги роди и милият им татко цял живот й вървяха по гайдата. Когато момчетата правеха някоя пакост, тя им говореше много-много тихичко, но те пак се свиваха после засрамени в някое кьоше. Тия мъже изпърво не се усещаха, че ги държи в ръце, също като домакинството си. Когато най-сетне го проумяха, бяха вече доволни, че е така. Тя беше нежна, мила и обичаше стария господар и двете си момчета над всичко на света. Пък старият господар — той беше такъв един… Твърдоглав, кавгаджия, готов сякаш да обяви война на всеки и на всички и, то се знае, непременно да победи. Господин Бран на него се е метнал. Пък е и горд, божичко, колко е горд! Толкова се страхувах, че госпожица Луиза ще го впримчи. Много лошо щеше да е. Нямаше да мине много време и той щеше да я убие.
Хедър погледна изненадано старата жена.
— Защо ми казваш това, Хети?
Негърката присви устни.
— Господарят все ме кори, че съм много бъбрива — отговори тя, вдигна очи към небето и побърза да отиде да донесе шампоана.
Хедър седеше, смаяна и замислена. Любопитството й беше събудено, но негърката явно не искаше, поне засега, да каже нещо повече.