— Добро утро, Брандон — каза тя. — Честита Коледа.
— Добро утро, сладка моя и аз ти желая весела Коледа.
— Донесла съм ти нещо — каза тя тайнствено и посочи към леглото — няма ли да го отвориш?
Той взе любопитно пакетчето и почна да го развързва. После вдигна, смаян, кадифената жилетка високо във въздуха. Най-силно впечатление му направи семейният герб, който Хедър беше извезала със златни конци върху левия джоб.
— Харесва ли ти, Брандон? — попита тя, затаила, дъх. — Моля те, облечи я да видя как ти стои.
Той сложи жилетката. Ставаше му като по мярка. Той погали мекото, лъскаво кадифе.
— Ушила си нещо наистина много елегантно, Хедър, не съм и подозирал, че си толкова талантлива.
Хедър се засмя щастливо, скочи от креслото и закръжи край него, възхитена от жилетката и мъжа, който я носеше.
— Наистина ти стои като излята — установи тя с гордост. — Изглеждаш чудесно в нея.
Той отиде до моряшкия си сандък и извади от него малка продълговата кутийка, която сложи в ръката й.
— Боя се, че малкото ми подаръче ще бъде засенчено от сиянието на твоето личице и едва ли ще има предвидения ефект.
Гледаше я през рамо как отваря кутийката. Останала без дъх, Хедър не можеше да повярва на очите си: върху мекото кадифе лежеше приказно красива брошка. Едри смарагди, обградени от по-малки диаманти, блестяха на светлината на сутрешните лъчи. Тя вдигна бавно очи, сякаш все още не можеше да повярва.
— Това е за мен? — попита тя.
Той тихо се засмя, извади брошката и захвърли кутийката върху леглото.
— Та за кого, мадам, бих избрал такъв подарък, ако не за теб? Тя е твоя.
Той закопча брошката за пурпурночервеното кадифе на гърдите й. Пръстите му трепереха от докосването на нежната й кожа и му отне доста време докато най-сетне я закопча.
— Ще можеш ли? — попита тя, наблюдавайки тесните му тъмни ръце. Изразът на очите й се беше променил. Докосването на неговите ръце беше запалило в тях мека, топла светлина. Странен трепет бе овладял тялото й.
— Да — отговори той, намери най-сетне малкото ушенце и прокара в него иглата.
Тя се облегна на него, за да му попречи да се отдалечи и загали брошката с връхчетата на пръстите.
— Благодаря ти, Брандон — прошепна тя.
В този миг някой почука на вратата и Брандон гневно се обърна. Хети влезе с претрупана табла. Хедър седна на масата, а Брандон веднага закачи старата негърка:
— Къде е чадърът, който ти подарих, Хети? Мислех, че ще минеш тази заран с него през цялата къща, та всеки да го види. Госпожа Кларк сигурно ще ти завиди, нейният чадър не е толкова хубав.
— Исусе, Исусе, мастър Бран — изпъчи се старата жена — хем сигурно ще ми завиди. Толкова хубав чадър тя никога не е имала. Ама и вие сте облякъл приказна жилетка! — Тя хвърли крадешком поглед към Хедър и вдигна очи към небето.
— Благодаря за комплимента, Хети — отвърна той със смях, — жена ми ми я уши.
Старата негърка му сервира закуската с присвити устни и се запъти към вратата, но преди да излезе, хвърли още един поглед върху жилетката.
— Исусе, Исусе, наистина чудесна жилетка. — Тя направи обмислена пауза, после каза бързо: — И все пак, жалко, че уважаемата госпожа трябваше да даде за плата и хастара една от най-хубавите си рокли.
Брандон остави вилицата и понечи нещо да попита. Но Хети вече се беше обърнала и беше напуснала стаята с доволна усмивка на широкото лице.
Сега Брандон се обърна към жена си. Хедър гледаше през прозореца, сякаш на двора имаше нещо безкрайно интересно.
— Ти си дала рокля срещу плата? Какво означава това? — попита той натъртено.
Тя се обърна с невинен израз в сините очи и сви рамене. — Нямах пари, а толкова исках да те изненадам с подарък. Дадох една стара рокля.
Той я погледна смаян.
— Но ти нямаше стари рокли.
Тя се усмихна весело и възрази:
— Не е вярно, имах една.
Той се замисли за миг, но не можа да си спомни. Като се изключи булчинската рокля, беше дошла при него гола голеничка.
— За коя рокля реши, че е „стара“, мила моя?
Тя избягна погледа му, облегна се и погали корема си.
— Тази, с която те срещнах. Не си ли спомняш?
— О! — каза той, успокоен, взе вилицата и почна да се храни. Но след миг отново остави вилицата. Когато заговори пак в гласа му звучеше недоволство.
— Бих предпочел да не го беше направила, Хедър. Неприятно ми е да си представя как жена ми уговаря с някакъв амбулантен търговец размени пред пътната врата.