Бернд Улбрих
Планета от клас Земя
Откъде е този грохот? Може би буря?
Хладна влага се разля по голотата му. Господи, та той лежеше в прибоя! Трябваше да внимава да не се удави.
Далечният тътен се усили. Някакво течение го поде, обгърна тялото му, хвърли го срещу скалата. Безсилни, ръцете му се простряха към нея, напипаха влага и хлъзгавина. Свлече се обратно в тъмнината, която изолираше сетивата му от външния свят. Бушуващият ураган повдигаше и потапяше безволевото му тяло.
Не!
Един глас каза:
— Идва на себе си.
— Пулс?
— Седемдесет и две.
— Кръвно налягане?
Отговорът се загуби в шума на вълните.
— Енцефалограма?
— Бетаритъмът се увеличава. Да не би да е шок?
— Почакай — след пауза, чиято продължителност го разтревожи, гласът отсече: — Ще се справи.
Този глас го обезпокои. Не смисълът на думите, а звученето му. Навярно принадлежеше на някого, който го преследва. Нима бягаше от нещо? Откъде тази слабост, тази безпомощност? Чувствуваше се изложен на всичко, като че ли изтощен от безконечна борба. Лъчисто сияние, кратко като миг, просветна в тъмата. Достигнал ли беше целта? Дишайки облекчено, той се остави да бъде повлечен към настоящето.
Грохотът остана назад, застигаше го само далечно бучене. Топлина изсуши лицето му. Реши да отвори очи и се изненада, че успя. Над него се бяха надвесили две лица.
— Здравейте — каза той, — не се ли радвате? — Говоренето го затрудняваше. Но очевидно това беше нормално. Поиска да се усмихне. Не разбра дали му се удаде.
Една особена сериозност правеше лицата и на двамата непроницаеми.
— Помниш ли нещо? — попита мургавият човек над него.
Той гледаше ту единия, ту другия.
— Студено ми е.
— Ще мине — успокои го малкият Джордж.
— Можеш ли да станеш? — Бронзовите ръце на Вандерболт се подпъхнаха под мишниците му и го изправиха. Беше прекалено слаб, за да се съпротивлява. Изведнъж разбра, че бяхастигнали целта. Целта. Радостта нахлу в крайниците му с вълна гореща кръв. Моментът предразполагаше към големи думи, но той мразеше патетичните речи.
— Какво сте се разбързали толкова? Яденето ли ще изстине?
— Не точно — отговори Джордж, — но и нямаме много време.
— На път сме да се разбием, разбираш ли?
Неподвижното индианско лице на Вандерболт го остави сам със собствения му страх. Затова го ненавиждаше.
— Вярно ли е?
Те го прихванаха, извадиха го от топлата течност, сложиха го на един нар. В тялото му потекоха инфузионни разтвори. Усещаше как сърцето му забива по-силно. Мускулите му се опъваха, кожата гореше огненочервена. Мисълта: „Ние падаме. Падаме — къде?“ като с острие на нож прониза съзнанието му.
Сякаш прочел мислите му, Вандерболт каза:
— Това е планета от клас Земя.
Докато се изправяше, споменът се завърна. Намираше се на борда на космическия кораб „Фотон 1“, който се движеше със скоростта на светлината, първия и единствен от този вид. Заедно с повече от стотина други беше прекарал десетилетия в състояние на анабиоза, замръзнал като буца лед, мъртъв — почти мъртъв. Непонятно бе отново да живее. Непонятно бе да се впусне в такова нещо. За момент го развесели представата, че можеше да се окажес откъснато ухо или крайник. Целта беше постигната. Неговата цел! Те падали? Каква безсмислица.
По-пронизително, отколкото в спомена, далечното бучене достигна до слуха му. Стъпалата поеха нервната вибрация на пода.. Вече не мръзнеше. Но когато си слагаше дрехите, пръстите му трепереха. Лицата, гласовете, въздухът — изглежда, всичко носеше печата на предвещаващото гибел трептене.
— Колко време…
— Около три часа — отвърна Джордж. Гласът му прозвуча неочаквано нежно.
— Но защо…?
Оказа се, че никой не е в състояние да даде сведения за това. Очевидно бе сигурно само едно — автоматиката за събуждане се беше включила прекалено късно. Цялата система за управление на космическия кораб явно се бе намирала в ужасен безпорядък през един доста дълъг период от време. Сега някои от блоковете отново работеха задоволително. Но беше невъзможно да се измъкне информация от запомнящите устройства за въпросния отрязък от време.
— Невероятно — каза Друнен изтощен. — При десетократен редунданс това е невероятно.
Джордж повдигна рамене.
— По време на полета трябва да се е случило нещо, което надминава въображението ни и всякакви отклонения, някакъв физически ефект, знам ли. Без помощта на запаметяващото устройство едва ли бихме могли да го възстановим.
— Сега би трябвало да мислим за бъдещето — отбеляза Вандерболт. В педантичен ред, сякаш щяха да му потрябват още веднъж, той поставяше употребените инструменти в стерилизатора. В това се криеше някаква безсмисленост, която възмути Друнен.