Той търси Физика цял ден. Изкачи всички околни хълмове, спусна се в пукнатините — всичко беше нзпразно. Нямаше никакви следи, нищо, освен захвърлената туба. Сякаш пустинята не криеше в себе си и най-малка опасност. Човекът просто беше изчезнал, нямаше го. Беше се изгубил, изчезнал, изпарил. От тази неопределеност, от неизвестността, от съзнанието за собственото безсилие можеше да се полудее. От време на време му се чуваше гласът на Физика, зовящ за помощ, но всеки път това беше само воят на вятъра. Тогава той съжали, че няма в себе си бластер. Ако имаше, щеше да изпразни в камъка целия пълнител. Неизвестно защо му се струваше, че там има не само информация. Няма нищо по-ужасно от съзнанието за собствената безпомощност. Той откри това непознато чувство за първи път. За първи път разбра, че не може да противопостави нищо на сляпата и явно могъща сила, която властваше на планетата, на която те бяха само неканени гости, а може би дори и опитни зайци…
Върна се при камъка. Той продължаваше да бъде прозрачен. В него отчетливо се виждаха двата конуса с очертанията на дланите върху повърхността. Сякаш през цялото време камъкът търпеливо беше чакал. Ако предположим, че действията му са имали някакво значение и са се сторили нежелателни на стопаните на планетата; какво общо има с това Физикът? Ако А извършва действие, нежелателно за В, то изчезва С? Не е ли много сложно като за пръв контакт? Ами, ако са искали да го предупредят за опасността, в която попадна Физикът? Тогава те може би знаят какво се е случило? Може би ще могат да помогнат?
Камъкът сякаш се зарадва на неговото завръщане. Белите звездички вътре в него се завъртяха по-бързо. Очевидно, той реагираше на усложняването на външната обстановка с ускоряване на вътрешните процеси. Как да го попита? С думи? Смешно. Все пак, за всеки случай той извика нещо и се убеди, че системата от движения и структури по никакъв начин не реагира на звук с туба в ръка, но това също нищо не му даде. След ръката му само се мяташе бяла опашка от звездички и толкоз. В крайна сметка, те пак се построиха в два познати вече конуса с петната на дланите върху повърхността. Този път Практикантът спря да разсъждава. Той сложи върху камъка двете си ръце и в същия миг го удари електрически ток с огромна сила. Стори му се, че в главата му избухва бомба. И сякаш това не беше достатъчно — към раменете и ръцете на човека от всяка цепнатина на камъка се насочиха сините мълнии на зарядите. От този момент до момента, когато човекът падна, махалото на неговия часовник направи само едно движение. Но за него времето сякаш спря. Само за една секунда той успя да почувствува и разбере милиони неща. Неговото възприятие се разшири безкрайно. Само за една секунда…
Човекът падна в подножието на камъка с широко разперени ръце. А във вътрешността на камъка продължаваха да се въртят бели звезди. Постепенно хорото забави движението си, дълбините на камъка потъмняха, сега той приличаше на огромен кристал опал. На повърхността му веднага изпъкваха грапавините и пукнатините. И след още една минута вече нищо не отличаваше камъка, в подножието на който лежеше човекът, от хилядите други затрупали повърхността на мъртвата планета.
ГЛАВА V
От една малка цепнатина бликаше прохладна чиста струя. Тубата се напълни за няколко минути, Физикът вървеше обратно, без да бърза, наслаждаваше се на жегата и се любувзше на живописното струпване на скалите. Всеки камък излъчваше ленива премала. В последна сметка те сигурно ще свикнат с този покой. Ще се приспособят към тайнствения чужд живот, който можеше да отглежда каменни гори и да преобразява скали. Едва ли ще могат да го разберат. Прекалено различни от човешките бяха организацията, целите и пътищата на тази субстанция. Може би ще могат да просъществуват един до друг, без да си пречат взаимно. Всичко ще се успокои, ще влезе в обикновени релси и тогава бавно ще почнат да забравят. Ще забравят кои са, откъде са, как са попаднали тук. Всекидневните грижи за вода, за хлорелова каша, за създаване на комфортни пещери ще станат най-важното в живота им, просто защото няма да има друго… После ще започне деградацията… Постепенно ще забравят всичко, което са знаели. Ще престанат да бъдат хора под това зелено слънце. Твърде малко са, за да създадат животоспособна колония… Има само една надежда: да установят контакт с чуждия разум. Но как да го установят, след като не се знае към какво се стреми той, какво може, в името на какво живее? Познава ли понятията на хуманността? Контактът е единствената им надежда. Ако той не сполучи и ако никой не им помогне — тогава всичко губи смисъл.