Ако през това време Райков беше гледал камъка, който стискаше в ръката си, щеше да види как повърхността му се оцветява във всички нюанси на цветовата гама. Но той вече гледаше към далечните върхове на планините и си мислеше, че дори и те не приличат на земните грамади, покрити с ослепителната пелена на ледниците.
Избеднъж, през огромното разстояние и зеленикавата мъгла на въздуха, му се привидяха бели шапки сняг по тези чужди върхове. Привидяха му се толкова ясно, че той неволно отклони поглед, без да знае, че в този момент, там в облаци мъгла беше започнала да се издига снежна покривка. Тя се увеличаваше, независимо от тридесетградусовата жега и тутакси се превръщаше във весели ручейчета.
Практикантът погледна камъка, който държеше в ръка, това обикновено, сиво парче базалт и си спомни, че само преди минута му се беше сторило, че е шепа прах. Спомни си и се усмихна на безсмислените си халюцинации, но тутакси усмивката застина на устните му, защото в дланта му отново имаше само купчинка прах…
Камък, който чете мисли? Или нещо друго7
Практикантът се облегна на студената стена нз скалата и се опита да се изправи. Успя с голямо усилие. Един порив на вятъра издуха праха от дланта му. Какво пък, напълно възможно. На тази планета живеят разумни камъни. Вярно, че всички са полудели от мъка и сега се разпадат на прах. Здравата го е тряснало. Привиждат му се разпадащи се камъни. Трябва да отиде до ручея. Сега най много от всичко му е необходима студена вода. Глътка студена вода.
Трябваше да стъпва много внимателно, сякаш краката му бяха станали чужди и сложии съоръжения. В главата му се завъртя тревожна и абсурдна мисъл. За миг му се стори, че за времето, през което беше лежал в безсъзнание, в него са настъпили някакви странни незабележими промени. Тялото му беше чуждо, чужди бяха и мислите му. Прекалено резки, прекалено ясни и плътни, сякаш се търкаляха в главата му като стоманени топчета. Но едва стигна до ручея и тревогата му мина. Така ставаше винаги, щом видеше тази красива, като от приказка, вода.
Стигна до брега и след като се напи, дълго седя, без да мръдне, заслушан в звъна на водата. Тук водата е синя, камъните сиви. Небето сутрин е зелено, а привечер виолетово. Тук няма нищо друго освен вода, въздух и камъни… Обикновена планета… Съвсем обикновена планета.
А не мога да им разкажа нищо: нито за радостта си от срещата, която толкова дълго беше чакал, нито за тази мъка от раздялата, сякаш беше сигурен, че тази раздяла е станала вече и те никога не ще узнаят, че покрай реките на земята растат борове — шумящи и зелени, които изобщо не приличат на каменните си копия.
Откъде е тази странна сигурност, че нищо повече няма да се повтори? Че контактът вече се е състоял. Че сега те са сами, съвсем сами на тази чужда, безразлична планета, сред мъртви камъни, които се разпадат на прах?…
Той се сепна: „Но ако тези камънаци се държат така странно, значи не всичко още е изгубено?“
Знаеше. Съвсем сигурно знаеше, че не е така. Че вече няма никой… Някъде дълбоко в съзнанието му бавно започваше да се отдръпва някаква пелена. Тя все още скриваше нещо. Нещо много важно. Но за това той ще помисли по-късно. Сега няма къде да бърза.
Водата е плътна и синя като в морето. Тук навсякъде водата е еднаква. В нея не растат зелените стъбълца на водораслите, отгоре не плават листенцата на цветя… И кораби не кацат никога на тази планета. Нямат какво да правят. Път в една посока. Път без право на връщане. От минутата, в която двамата с Физика видяха дърветата, Райков беше повярвал, че те ще могат да им помогнат, беше се надявал и чакал.
Сега вече нямаше какво да чака, защото онези, които бяха влезли с него в контакт, си бяха отишли. Отишли, и то така, че той знаеше за това.
Но Практикантът не знаеше друго: не знаеше, че преди да си отидат, те бяха направили за тях всичко, което можеха, всичко, зависещо от тях. Бяха направили много повече, отколкото той можеше да предположи дори и в най-смелите си мечти: от четиримата те бяха избрали само един и му бяха предали своя дар; и този единствен от десетте милиарда хора, седеше сега на брега на един ручей и тъгуваше за далечната планета, на която растат зелени и живи дървета. За планетата, която обичаше толкова много, че я беше напуснал заради звездите.