— Четиридесет рентгена в час! — Докторът намръщено гледаше стрелката на прибора. — Нищо не разбирам, откъде е тази радиоактивност?
— Ти забравяш за нашия фон. Отначало двигателите, после… Навярно това е фонът.
— Не, това е радиоактивен изотоп на аргона — един от компонентите на атмосферата.
Физикът рязко стана и се приближи до анализатора.
— Никога не съм чувал, че аргонът има изотоп с такава сила.
— Това опасно ли е?
— Е, в скафандрите, разбира се, не е. Но, ако това наистина е компонент на атмосферата, а не резултат от нашето кацане, няма да можем да свалим скафандрите. Тук навсякъде трябва да има пренесена радиация. Атмосферата е с двадесет процента кислород, а всичко останало е този страшен аргон.
След това съобщение всички, без да се наговарят, тръгнаха към шлюпката. Тя беше късче дом. Само че май прекалено малък…
— За какво ни е шлюпката? — попита Практикантът.
— Ще опитаме да вземем проби от друго място. Все пак, може би това е пренесена радиация.
Те отлетяха на около двадесет километра, Физикът не се реши на повече, защото в акумулаторите не ставаше много анизатрон за гравидвигателите. Невъзможно беше да ги заредят отново. Пейзажът на планетата на това място почти не беше променен, а резултатът от пробите точно съответствуваше на предишния. Атмосферата на планетата се оказа радиоактивна.
Шлюпката беше леко наклонена. Практикантът седна в нейната сянка. Всички се пръснаха в различни посоки. Докторът стържеше от камъните сивия налеп. Физикът безцелно въртеше лостовете за надстройка на експресанализатора. Само Кибернетикът изглеждаше наистина зает с работа. Той измъкна от шлюпката един пластмасов сандък и започна да го отваря. Неизвестно защо той беше започнал от сандък номер десет на планетния комплект.
Все по-трудно беше да се диша, макар че в тръбопроводите на скафандъра продължаваше да постъпва чист и свеж въздух. Скафандърът тежеше не по мярка, като доспехите на древните воини. Разбира се, това бяха само психологически ефекти, но от осъзнаването на това не ставаше по-леко. Не можеше да се свали скафандърът. Изобщо нямаше да може. Във всеки случай, поне през времето, което им оставаше, нямаше да може… А защо всъщност? Практикантът не беше успял да довърши мисълта си докрай, когато се обади Докторът.
— Ние можем да си направим актанови филтри. Те напълно ще унищожат радиоактивността.
— И водата ли ще пропуснеш през тези филтри? — насмешливо го попита Физикът.
— Водата?… Не помислих за това.
Кибернетикът най-после беше успял да отвори сандъка и сега се опитваше да включи един планетен робот. Райков изобщо не разбираше за какво му е притрябвал този робот, а Кибернетикът сякаш отгатнал мислите му, изведнъж каза:
— На него поне не му трябва вода — и замълча, все едно че тази фраза обясняваше всичко.
Нещо не му спореше, роботът подскачаше и се извиваше под високото напрежение като живо същество. Пък той си и беше почти живо същество. Планетният робот нямаше самоуправляващ се крионов мозък, както сложните корабни автомати, но затова пък притежаваше поразителен запас от здравина и жизненост, способност да регенерира собствените си, излезли от строя части, ако можеха да се нарекат така кълбетата от синтетически мускули.
Изведнъж роботът се спусна и стремително профуча край тях, като вдигна цяло кълбо дим.
— Тоя пък, накъде така? — объркано попита Докторът.
— Нека потича. Малко допълнителна информация няма да ни е излишна.
— Между другото, вода бихме могли да синтезираме от атмосферата — неочаквано каза Физикът.
— Как така? — не разбра Докторът.
— Много просто. Ще пропуснем въздуха през актановия филтър, а после през синтезатора. Ако използваме цялата енергия, останала в акумулаторите, ще се получи около две хиляди литра чиста вода.
Кибернетикът и Физикът започнаха детайлно да обсъждзт този проект, като чертаеха по пясъка. Но Райков вече не ги слушаше. Могат да се борят с планетата докрай. Да дишат през парцалче, а водата капка по капка да цедят от синтезатора, с бой да превземат всяка минута живот в повече… Само че това нямаше смисъл. В този район няма да има никакви експедиции… Кой ще ги търси тук? Корабът излезе в неизвестна точка на пространството. Може би Навигаторът би могъл да определи местонахождението им, ако беше жив. Но за какво им е то без кораб? Защо тук слънцето е зелено? Някакви изпарения в атмосферата ли? Може би соли на стронция?… Смъртоносна планета — а такъв ласкав вятър, такова ярко слънце. Малко по-ниско от подножието на хълма — съвсем прозрачен ручей сякаш те кани да се напиеш. Отровената от радиацията вода тече надолу към реката… Малко преди да кацнат на новото място, Райков беше забелязал на около четири километра от тук нещо, което много напомняше брегова линия. Може би тук дори има море? Те нямат време да се занимават с морето. Трябва да подготвят филтрите и да се занимават с десетки други безсмислени неща, за да събират все едно трохи от маса, остатъците от живот — секундите, минутите, часовете…