Но той не успя да довърши. На един от върховете на астероида изведнъж избухна ослепителна синя искра, тутакси изгасна и скалата бавно започна да изчезва пред очите им.
Кибернетикът се хвърли към Практиканта и дръпна тумблера на радиостанцията от пояса на скафандъра му. Стените на кораба трепнаха от силния, режещ ушите вой.
— Знаех си, че той няма да се справи с честотата — с горчивина прошепна Практикантът. — Само да не преминава на импулсно предаване, само да не си науми…
Но той вече виждаше как на мястото на астероида избухва огненочервено кълбо, съвсем близо до малката светла точка, която в тази секунда все още беше Докторът. И преди да дойде следващата секунда, когато Докторът вече го нямаше, Практикантът успя да разкъса защитното поле. Той се хвърли в космоса така, сякаш беше свикнал да лети в небето на зелената планета, без дори да си спомни за защитното поле. Все пак, някакво поле изглежда се бе образувало, просто защото той знаеше, че нищо няма да му се случи. Не трябваше да се случи, докато не е там, редом с Доктора… А може и да не е имало никакво поле, сигурно материята можеше да се управлява без всякакво поле. Физиците на Земята тепърва щяха да разберат, но Практикантът не мислеше изобщо за това, защото най-важното за него сега беше да увеличи скоростта. И той, изглежда, я увеличи.
Огнената топка пред него започна да се издува необикновено бързо, запълвайки цялото пространство, целият му хоризонт… Изглежда, че точно в този момент той усети как отчаянието преминава в ярост. Ярост срещу слепите, чудовищни сили, разбунтували се пред него, изпреварили неговото движение, а мисълта може да бъде по-бърза и по-силна от атомния огън, обхванал хоризонта. Той протегна към него своите огромни, силни ръце и това беше като да стиснеш въглен в дланите си; той дори усети болка от изгарянето и не усети сълзите, които изсъхваха на лицето му… Въгленът може да се смачка и изгаси между стиснатите длани… Той знаеше това… Той просто знаеше това и затова не се учуди, когато пред него изчезнаха огнените пламъци на каменния прах… Сред нейните прашинки, в безкрайния кръговрат на атомите, беше останало всичко онова, което преди секунда беше Докторът. Никога вече не ще чуе неговия спокоен глас… Той му беше казал нещо, нещо важно за това съобщение, че те нямат право да рискуват… Но най-важното — за съобщението, той толкова искаше да го предаде на Земята. А сега те нямат дори астероид, има само тази звезда, огнено кълбо плазма, разпръскваща в космоса смъртоносните лъчи, от които Докторът толкова се страхуваше, не заради себе си… Практикантът се обърна с лице към звездата. Той вече не виждаше мъртвия студен прах, в който току-що беше се превърнал астероидът. Виждаше огненото кълбо на звездата, зелената й корона, изхвърляща всяка секунда потоци от енергия в космоса, същата онази енергия, която беше толкова необходима на Доктора за неговото съобщение и която го беше убила… И все още без да осъзнава точно какво прави, Практикантът протегна ръце към звездата, все едно, че тя беше огнена топка, кълбенце плазма, детска играчка, астероид, взрив, който той току-що беше изгасил…
От страшното напрежение главата му щеше да се пръсне. Колко продължи това? Секунда, вечност? Струваше му се, че времето е спряло. Практикантът чувствуваше, че се задушава, че сега вече няма да издържи, ще отпусне полето и тогава гигантската сила на излъчването на звездата, стисната от него в тази секунда, ще се стовари върху тях като лавина с неудържим, смъртоносен поток.
В този миг нещо се промени. Сякаш в пространството около него трепнаха невидими струни и сякаш невидими ръце се протегнаха отвсякъде към него… Нечути гласове сякаш шепнеха: „Ние сме тук, ние сме с теб… Кажи, какво ще трябва да се направи. Сега ти вече не си сам на звездните пътища, Човек…“
Практикантът стана център на управление на някаква огромна система, към нея се включваха все нови и нови звена, увеличаваха мощността, за да се справят с грандиозната задача, която той вече беше решил миг преди това, но не му бяха стигнали силите… Сега тези сили ги имаше.
През пространството и времето, през непрогледните бездни на Космоса летяха думи, деловите думи на съобщението, което Докторът не бе успял да предаде: „До всички радиостанции! До всички кораби! Екипажът на звездо лета «ИЗ-2» вика Земята. Получено е съгласие за контакт с междузвездна цивилизация. Изпратете веднага кораби в района на предаването.“
На дежурния оператор на астрономическите лунни станции му се стори, че е полудял: в шест часа и тридесет минути по Гринуич, безименната звезда номер 412-бис от съзвездието Водолей започна да предава съобщение на обикновена земна морзова азбука.