Във всеки случай поне Турнирът вървеше добре. А това бе най-важното. Навярно ако преминеше с голям успех, а нямаше причини да не следва гладко своя предначертан план, Лерос ще бъде най-сетне повишен. В края на Турнира голямата порта на града ще се отвори за победителя, девойки ще постелят цветя пред него и ще го поведат победоносно по улиците към Храма; вратите ще се разтворят и за Лерос; сетне вътрешните завеси от метални брънки ще се разтворят — никога не се бяха вдигали за Лерос, — после и тайните врати; и победителят щеше да бъде допуснат там, където самият Лерос никога не бе попадал: мястото, където боговете се разхождаха с падналите герои, някога смъртни мъже, където само Върховният жрец и хората от Вътрешния кръг можеха да идват, за да посредничат между тях и света на хората.
За Лерос религията не бе просто въпрос на вяра. Веднъж бе зърнал Торун във вътрешния двор на Храма — по-висок от всеки смъртен мъж, той вървеше с Върховния жрец през една нощ, раздирана от бури и проблясващи светкавици…
Сведе глава в миг на лична молитва, сетне се върна при очакващите го мъже и към отговорностите си и извика имената на участниците в първия двубой за деня:
— Артур от Чеспа — Брам Безбрадия от Консилор.
Артур бе мъж на средна възраст и със среден ръст.
В компанията на воините изглеждаше дребен. Набит, упорит на вид, с големи мустаци, той влезе в кръга, излъчващ напълно безизразна увереност, и с непоклатимо спокойствие заби поглед в приближаващия Брам Безбрадия с едно намерение — да го убие.
Брам, изглежда, бе безбрад поради изключителната си младост. Макар да бе висок и с широки рамене, лицето му изглеждаше на не повече от една хънтърска година, петнайсет или шестнайсет шейсети от човешкия живот. Брам не бе спокоен, но вълнението му се дължеше по-скоро на радост, отколкото на уплаха, когато атакува с енергичен замах на дългия си меч. Артур парира удара доста добре и сякаш не бързаше сам да нападне.
Брам продължи атаката си; младостта и енергията му не допускаха, че може да бъде победен. Замахваше отново и отново, докато Артур все така отстъпваше благоразумно, като изчакваше най-добрия момент за контраатака. И пак Брам нападаше с все по-голяма скорост и с ужасяваща сила. Артур още не бе решил как най-добре да се противопостави, когато го връхлетя удар, който не можа да парира. Изгуби едната си ръка от рамото. Завършващият мах дойде бързо.
— Брун от Бурзо — Чарлз Изправения.
Брун бе едър и рус, изгорял на слънцето. В едната си яка ръка държеше късо копие по такъв начин, че бе ясно — предпочиташе да прободе с него, отколкото да рискува да го хвърли. Той пое инициативата, макар и предпазливо, започна да се движи в бавни кръгове срещу часовниковата стрелка около Изправения Чарлз. Самият Чарлз, дългурест като щъркел, който би изглеждал по-доволен, ако стои на един крак, се бе възправил неподвижен, хванал меча си с две ръце, готов да противостои на онова, което Брун би предприел. Ударът на копието бе силен и бърз, но отговорът на Чарлз бе по-добър; отсеченото острие на копието падна на земята. Русокосата глава на Брун не закъсня да го последва.
— Кол Ренба — Ефим Самдевятов.
Тези двамата си приличаха — малко над средния ръст и с кестеняви рошави коси. Кол Ренба въртеше къса верига с дървена дръжка, накрая с желязна топка, осеяна с шипове. Самдевятов бе готов с меча и камата си. И двамата се втурнаха в атака едновременно, ала топката с шиповете изби меча от ръката, която го държеше, и в следващия миг пръсна по земята мозъка, който я бе направлявал.
— Фарли от Айкоск — Джеф Симболор.
Отново — прилика: този път по-скоро в поведението, отколкото във външния вид. И двамата претенденти бяха добре облечени и притежаваха скъпи оръжия. По дръжките на сабята и камата на Джеф блестяха дори скъпоценни камъни. Фарли бе светъл, брадата и косата му бяха почти рижи. Голите му ръце, с изпъкнали вени и мускули, бяха по-скоро изпъстрени с лунички, отколкото обгорели от слънцето. Джеф Симболор бе по-мургав и с половин глава по-нисък от Фарли, но изглеждаше равностоен по тегло и сила. Битката им бе бавна. Силите сякаш бяха напълно изравнени, докато по-високият ръст на Фарли не му позволи да забие меча си в рамото на Джеф. След като ръката, която държеше меча, бе ранена, по-ниският от двамата скоро получи нова рана. Фарли не рискува безразсъдно; противникът му отслабна от загубата на кръв и едва тогава той нападна яростно, за да го довърши.