За известно време нямаше по-добър отговор на въпроса на Селесте, нямаше признаци, че пристигането на „Орион“ или присъствието му върху стърчащия, отрязан скалист „пръст“ бе забелязано. Гъстата гора, която покриваше планината, разбира се, би могла да скрие и доста очебийно иначе движение. Дърветата, забеляза Суоми, изглеждаха като аналози на обичайните земни видове. Може би първите колонисти са донесли със себе си някакви близки мутанти. Стволовете им бяха съответно по-дебели от стволовете на повечето земни дървета, а клоните бяха разперени под прав ъгъл.
Бе изминал около половин стандартен час след приземяването им и шестимата пришълци, въоръжени до един с бинокли, наблюдаваха околността, когато неочаквано една от портите във високите стени на града се отвори, от нея излезе малка група облечени в бели роби мъже, която веднага потъна в гъстите дебри.
Шьонберг имаше инфрачервен уред, с който можеше да проследи пътя им под дървесния покров, но не си направи труда да го използва. Вместо това прибра бинокъла в калъфа му, облегна се назад и запали пура. Малко по-рано, отколкото Суоми бе очаквал появяването й отново, делегацията от града излезе из горите — в просеката, прокарана по дирята на падащите камъни от кулата, върху която бе кацнал „Орион“.
Шьонберг хвърли пурата и отиде до края на платото с вдигнати ръце, за да поздрави мъжете под себе си. Вдигнали глави нагоре, те отвърнаха на жеста му със същата лекота. Бяха половин дузина. Белите роби на двама или трима бяха украсени с пурпурно поръбване в различни отсенки.
Тъй като разстоянието бе твърде голямо, за да говорят, без да викат, хънтъреците приближиха бавно. Едрият им водач дойде до подножието на кулата и започна да се катери. Отначало напредваше стабилно, без особени затруднения. На половината път обаче един отвесен скат го спря. Сега пришълците вече забелязаха, че бе възрастен мъж, макар и да се движеше пъргаво.
Погледна към Шьонберг, който стоеше с разтворени ръце на десетина метра над него, и извика:
— Иноземци, Торун и другите богове на Хънтърс ви приветстват с добре дошли.
Шьонберг се поклони леко.
— Благодарим на Торун и на другите славни богове на Хънтърс, като искаме да изразим благодарността си в такава форма, каквато ще приемат за най-учтива. Благодарим и на теб, който се обръщаш към нас като техен говорител.
— Аз съм Андреас, Върховният жрец на царството на Торун на този свят.
Шьонберг представи хората от своята група, Андреас — придружителите си. След продължилата размяна на любезности, в които Шьонберг намекна, че иска да направи някакъв дар на Торун, веднага щом разбере какъв ще е най-подходящият, той хвана бика за рогата.
— Както е известно на всинца ни, Хънтърс е планета, която се слави в цялата вселена с качествата на своите бойци. Разбрахме, че най-добрите воини на планетата сега са събрани на Божата планина за голям Турнир.
— Напълно вярно — отвърна Андреас. За чуждо ухо речта му бе с далеч по-недоловим акцент от речта на Кестанд.
Шьонберг продължи:
— Молим за благосклонността на Торун да ни разреши да присъстваме на Турнира, или поне на част от него.
Андреас не погледна към спътниците си, които го очакваха смълчани долу, а над върховете на дърветата към града, сякаш очакваше да получи някакво съобщение.
— Говоря от името на Торун. За него е удоволствие да удовлетвори молбата ви. Турнирът е вече в ход, но най-важните кръгове от двубоите предстоят. Следващият е утре.
Андреас поговори още малко с иноземците и обеща другата сутрин да им изпрати водач, който да ги отведе до бойния ринг навреме, за да наблюдават събитията през деня. Обеща им също, че по някое време на престоя им ще бъдат поканени в града и ще бъдат приети в храма на Торун, както подобава на видни гости. Той благодари за обещания от Шьонберг подарък за Торун. След това жреците и иноземците се сбогуваха вежливо.
По време на краткия път обратно до града Андреас бе замислен и отчужден повече от обичайното. Подчинените му, които го следваха, забелязаха настроението му и не му се натрапваха.
Той бе възрастен мъж по хънтърските стандарти, носеше белезите на десетки тежки рани, бе оцелял в стотина битки. Вече не бе онзи храбър воин, мускулите му страдаха от годините и отпускането. Чевръстото изкатерване му струваше повече усилия, отколкото би желал да проличи. Черепът му бе изпъкнал изпод опънатата кожа на лицето и показваше всяка шейсетина от човешкия живот — онова, което иноземците биха нарекли стандартна година.
Но тази прогресивна промяна в изражението на лицето му не го безпокоеше особено.