Торун не помръдваше. Нито пък полубогът Мьолнир, седнал от другата страна на масата, със сребриста препаска на главата, загърнат в тъмно наметало. Почти толкова едър, колкото и бога на войната и на лова, Мьолнир споделяше пира на Торун без ядене и пиене в някакво мрачно братство.
След като влезе в залата Андреас изчака малко, застанал неподвижен, цял внимание — искаше да се увери, че нито един от двамата няма да бъде предизвикан да се раздвижи от влизането му. Понякога го правеха. И човек трябваше да е предпазлив. Успокоен, той заобиколи високата маса и отиде зад стола на Торун. Там, в стената, имаше малка тайна врата, за която не бе нужен ключ. Андреас я отвори, като натисна на подходящото място. Зад вратата се виждаше стълбище, водещо надолу.
Този път слизането му отне повече време. На последното стъпало Андреас се обърна първо наляво. След три или четири крачки в тази посока излезе от тесен тунел в дъното на огромна яма, издълбана в скалата до Храма. Изкопаването й бе отнело труда на поколения роби; бе започнало по време на властването на петия Върховен жрец, предхождащ Андреас. Толкова далновидни и великолепни бяха плановете на истинския бог, чиито плодове едва сега зрееха! В горната си част ямата бе обрамчена с белокаменни стени и покрита така, че гледана отвън, наподобяваше на сградите в Храмовия комплекс, по никой начин не изпъкваше в лабиринта от постройки, а те всички малко или много си приличаха.
Андреас се върна в тунела и продължи пътя си вдясно от последното стъпало. Преди да влезе в залата без врата, до която го изведе тунелът, той се спря, затвори очи в благоговейно наподобяване на Смъртта и прошепна кратка лична молитва. Съвсем не към Торун. Торун бе създание, един инструмент, част от необходимата измама за пред масите, измама, която Андреас бе изоставил зад гърба си в Храма. Онова, което сега бе пред него, бе върховната — и единствената — реалност.
Залата, в която Андреас влезе, бе стара, колкото първите неща, построени от хората на Хънтърс. Осветяваше я мъждива светлина, която се процеждаше косо през някаква шахта на покрива с тежки решетки, които до голяма степен спираха слънчевите лъчи. Бе малко по-голяма от залата на Торун над нея. Можеше да побере стотина души, но това никога не се бе случвало. По-малко от десетима знаеха изобщо за съществуването й.
До стената срещу единствения вход имаше ниска дървена маса, върху която стояха половин дузина сандъчета от блестящ метал. Всяко от тях бе с различна форма, всяко бе положено в специално издълбано ложе в плота на масата. Външната повърхност на сандъчетата бе много прецизно обработена и оформена, явно продукт на далеч по-съвършена технология от тази, с която разполагаха местните ковачи на мечове. Лабиринт от сиви тръбички и кабели свързваше различните сандъчета.
Ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи, че дървената рамка, върху която бяха поставени сандъчетата, всъщност не бе маса, а нещо, което повече приличаше на носилка или на паланкин, макар и оформено не така, че да поеме човешко тяло. От двата края на носилката стърчаха яки прътове с изрязани дръжки, тъй че шест или осем души биха могли да носят цялата конструкция. Дръжките бяха излъскани от дългогодишна употреба, ала носилката, както и всичко останало в залата, бе много чиста.
Светлият плочник на пода блестеше дори на мижавата светлина. Единствено ниският каменен олтар в средата на залата бе потъмнял от стари и неизличими петна, от ръждата на скованите железни халки, към които са се привързвали някога крайниците на жертвите, с ръждиво-кървави петна на местата, където някога са се вадели органите им. Пред носилката бе поставена купа за плодове, пълна с детски черепи. Приношения от цветя лежаха пръснати на малки купчинки, но не и във вази. Почти всичките бяха увехнали.
След като влезе в залата, Андреас коленичи, сетне се просна в цял ръст на пода — главата и разперените му ръце сочеха към олтара, и отвъд него — към носилката с металния й товар.
— Изправи се, Андреас — рече твърд, нечовешки глас. Той идваше някъде откъм металните сандъчета, където малка дървена рамка бе поставена легнала и върху нея бе опъната кожа на барабан. В средата на кожата блещукаше метална пластинка. Гласът, който излизаше от барабана, рядко бе силен; подобно устройство бе поставено и в Торун, за да реве и да се смее. Този глас обаче, тихият глас на Смъртта, на Андреас повече от всичко му приличаше на барабанен бой, макар и да не бе съвсем като тътен на тъпан.