Когато се появи от гората и приближи, на ринга не ставаше нищо ужасяващо. Хората просто стояха в очакване, докато един облечен с бяла роба мъж изпълняваше някаква церемония пред прост олтар. Като приближи, Шьонберг му кимна за поздрав. Атина го погледна, имаше вид на изцяло погълната от видяното. Бе и притеснена от нещо, забеляза той, ала не даваше признаци, че иска да бъде някъде другаде. Вниманието му скоро бе отвлечено от нея.
— Омир Келсумба — Месълс от Уинди Вейл.
Келсумба пристъпи напред с пружиниращите си, масивни като дънери крака, черната му кожа блестеше, брадвата лежеше като бебе в люлката на страховитите му ръце. Месълс, мършав и побелял, замислен, донякъде очукан от годините като старинната коса, с която възнамеряваше да се бие, се държа известно време на почтително разстояние от Келсумба, оттегляше се с пестеливи движения, докато изучаваше движенията на своя съперник. И ето че брадвата го връхлетя — Суоми се сепна от бързината на удара, при това с такава сила и маса, вложени в него, че на пръв поглед никакво човешко същество не би могло да го отбие. Месълс не сбърка, острието на косата му се озова на подходящото място да отклони брадвата, ала жестокият звънлив тласък, когато остриетата се пресрещнаха, едва не го събори на земята. Нов удар на брадвата се стовари върху косата, сетне — още един. Месълс не успя да заеме позиция, за да отвърне на атаката. След четвъртото или петото отбиване на ударите лезвието на косата се строши. От кръга зрители се понесе придружен със стонове ропот и Суоми чу, че в него участваше и Атина. Видя унесеното й лице с овлажнени устни; бе погълната изцяло от боя, забравила за него и за всичко останало.
Все още стиснал здраво строшеното си оръжие, чийто счупен връх продължаваше да бъде опасен, Месълс запазваше спокойствие и демонстрираше по-голяма пъргавина, отколкото човек можеше да предположи при вида му. Известно време избягваше да бъде избутан в края на ринга. Нито на него, нито на някого другиго от останалите воини би им минало някога през ум да пресекат тази линия и да излязат от ринга — все едно там съществуваше някаква невидима стена.
Брадвата сега следваше Месълс като неясна бляскава сянка. Най-накрая го улучи в гърба в момент, когато се опита да се извърти и да я избегне. Тялото му се свлече на земята, но продължаваше да се гърчи, да потръпва, да се движи. Един роб пристъпи напред с чука, за да нанесе последния удар.
Стомахът на Суоми се сви, разбунтува се, жалкият, и изхвърли в спазъм онова малко количество храна, което бе поел за закуска. „Трябваше да взема успокоителни“ — помисли си той. Ала вече беше късно. Извърна поглед от ринга, но не можеше да направи нищо, за да предотврати повръщането. Ако по този начин оскверняваше свещена земя — ами, тогава щяха да го убият. Ала като се изправи, забеляза, че май изобщо никой не му бе обърнал внимание. Дали бе от деликатност, или от липса на интерес — това не можеше да разбере.
— Полидор Мръсния — Рахим Сосиас.
Суоми почувства, че вече може да гледа. Полидор, не по-мръсен от останалите си съперници, размахваше очукан меч с очебийна сила и енергия. Сосиас бе пълен и нисък, ала някак си успя да нарани пръв противника с ятагана си — направи грозен разрез на лявото му рамо. Полидор бе по-скоро стимулиран, отколкото отслабен от раняването и осъществи такова мощно нападение, щото в следващите няколко мига изглеждаше, че ще надделее. Ала неочаквано нанесе несръчен удар отдалеч и с почуда видя как собствената му дясна ръка, отсечена до лакътя, падна в краката му. Направи гримаса и плю срещу Сосиас малко преди ятаганът да се върне отново, за да отнеме живота му.
Облеченият в бяло жрец бе пак в кръга и, изглежда, нямаше да има повече почивки. Не че това имаше някакво значение за Суоми. Той се извърна, този път преднамерено. Бе разбрал, че би могъл да гледа каквото и клане да предстоеше; ала въпреки това предпочиташе да не го прави.
Приближи към Шьонберг и Атина, успя да улови неговия поглед, но не и нейния, и рече:
— Връщам се на кораба.
Погледна и към Селесте, но тя му отвърна с отегчено изражение и се премести по-близо до Шьонберг.
Суоми им обърна гръб и пое бавно през гората. Приятно бе да е отново за малко сам, ала тази чуждоземска гора не бе мястото, където да спре и да поразмисли.
Когато стигна в основата на платото, забеляза, че въжето за изкачване бе прибрано. Тъй като не бе в настроение да се катери без него, Суоми извика. Секунди по-късно на върха на склона се появиха главата и раменете на Де ла Торе.