Опрял гръб на скалата, която го бе спряла, полуседнал, полулегнал, сега бе с лице към върха. Замаян осъзна, че не бе сериозно наранен и че с дясната си ръка все още стискаше пушката. Пръстът му вече намери малкото лостче на предпазителя до задната част на цевта и го превъртя. Кой знае как се сети дори да нагласи оръжието на пълната му мощ.
Гигантското човекоподобно с вдигнат меч се появи горе. Когато забеляза Суоми, то се спусна по стръмния склон с грациозността на танцьор. Слизаше с насочен към него меч, като запазваше съвършено равновесие — един дълъг скок, втори…
Пушката затрещя в ръцете на Суоми. Размахващата меча ръка на чудовището изригна в пръски от сухи на вид частици и дим, човекоподобното се завъртя в невероятен пирует, по-грациозно от което и да е друго ранено животно. Изгубила равновесие и отклонена от пътя си от тласъка на силния заряд, високата фигура се плъзна покрай Суоми надолу по склона.
Не падна обаче. В следващия миг възстанови равновесието си и спря да се пързаля. Сетне се обърна и спокойно се заизкачва като препускаща планинска коза. Въртящият се и блестящ меч отново бе насочен към Суоми, а лицето под него бе сякаш маска на лудо спокойствие.
Суоми издаде стон-ридание — смесица от ужас и отчаяние. Пушката в ръцете му заподскача и зарита в непрекъснат откос. Суоми се опитваше да не изпуска целта. Облеченото с кожи чудовище, с безизразно лице под сребристата лента на косата, спря на място. Вследствие на огнения вал от него се разхвърчаха кичури козина, отломки и парчета от непозната материя. Сетне огънят го запрати надолу по хълма; то все още се мъчеше, залитайки, да се задържи на крака, черното му наметало ту се увиваше около него, ту се развяваше. Продължаващият непрекъснат огън на Суоми го забоде в дъното на пътеката върху дънера на едно дърво като насекомо, подскачащо в диви конвулсии.
Мощният заряд разкъса сребристата лента и половината лице на чудовището се превърна в сива, безкръвна маса. Мечът отхвърча от ръката му. С непохватен, последен скок нагоре фигурата се строполи. Претърколи се на земята и остана неподвижна. Чак тогава Суоми отпусна спусъка.
И изведнъж всичко утихна. Небето, платото — всичко се въртеше пред очите на Суоми. Осъзна, че се бе проснал опасно върху стръмния склон, краката му бяха доста по-високо от главата. Едно погрешно движение и щеше да полети надолу. Дишаше накъсано, на малки, подобни на стонове глътки. Много внимателно, стиснал здраво скъпоценната пушка, той се изправи най-сетне на крака. Сега вече почувства болката от десетина охлузвания и натъртвания, получени при падането.
Трябваше да се върне горе и да защитава кораба. Ала бе невъзможно да се изкатери по склона. Как ли бе оцелял при падането си тук? Значи бе по-жилав, отколкото бе смятал. При претъркулването си надолу се бе отклонил от пътеката за качване и слизане. Не можеше да стигне до нея и по страничен път. Налагаше се да слезе чак долу и да се заизкачва по обичайния начин.
За да го стори, трябваше да препаше пушката презрамо и да използва двете си ръце, за да се задържа за скалата. При сегашното си състояние той изобщо не се замисли за паданията и плъзганията надолу, които сигурно биха строшили глезените му, ако бе предприел по-спокойно слизане.
Вече долу, той не изпусна от очи фигурата на падналия си противник. Свали пушката от гърба си, но не му потрябва. Огънят й бе отцепил от ствола на голямото дърво сума трески, които ведно с нападалите листа и клонки образуваха на земята шарен килим. Върху този килим лежеше една гигантска кукла, запратена там от неговата собствена ярост.
Суоми — убиецът — все още не бе в състояние да разбере; не бе в състояние да отмести погледа си и приближи. И този път, досущ както и с ледниковия звяр, имаше разпръсната козина, макар тази да бе отдавна мъртва, тъмнокафява, за разлика от красивия оранж на звяра.
Бутна го с дулото на пушката, протегна ръка и отмахна разкъсаното наметало. Лицето, или онова, което бе останало от него, бе извърнато настрани. И масивното тяло под кожените дрехи бе разкъсано — оголена лудост, осветена от слънцето. Този път нямаше кръв и кости, а плънка от материя, с която биха натъпкали една кукла. В нея се виждаха разкривени метални пръти и разкачени зъбчатки, тук-там по някоя лъскава кутия или тръба, и всичкото това — опасано със сложна плетеница от метални кабели и изолирани жици — несиметрична, сякаш правена от човек. А това пък — някакъв енергиен източник? Водородна лампа? Не, ядрена горивна клетка, предназначена не специално за захранването на робот, но несъмнено вършеща добра работа.
Бе убил и в същото време не бе убил. Този труп никога не е бил жив — това бе сигурно. Сега вече можеше да наблюдава по-спокойно. Докосна бузата над брадата — на пипане бе като гладка животинска кожа. Козината не бе покривала кожа, а черупка от ръчно изработена броня. Леката неправилност на формата и дебелината на бронята напомни на Суоми за бойния щит, който бе видял долу, на Турнира. При стрелбата от близко разстояние високоенергийната пушка бе разтрошила грубата броня като черупка на яйце. Вътре бяха частите на структурата — също ръчно изработени, — които мистериозно се смесваха с няколкото капсуловани кутии, гладки и съвършени по форма и изработка, очевидно със съвсем друг произход от останалите.