Сграбчи колана си. Комуникаторът му го нямаше и той слисан установи, че сигурно бе изтръгнат или бе изпаднал по някое време при падането му.
— Карлос! — Бе гласът на Барбара, пронизан от ужас, долиташе някъде отвисоко. — Карлос, помощ!… — Писъкът й веднага и рязко прекъсна.
Суоми изтича до основата на пътеката и погледна. На върха се виждаше главата на единия от хънтърсците, които бяха изкатерили скалата. Суоми направи крачка нагоре; в полезрението му веднага се появиха ръцете на мъжа: държеше къс, дебел лък със запъната стрела. Суоми започна да вдига пушката и стрелата бръмна покрай ухото му. За миг изпита истински страх, ала не отвърна с огън. Нямаше да има полза, ако убиеше единия там горе. Макар и да разполагаше с превъзхождащо по силата си оръжие, Суоми нямаше да може да стори нищо за Барбара или да си върне кораба без помощ.
Трябваше да потърси помощ. Обърна се и се затича, като пренебрегна болката от разранените си и окървавени нозе и скования си гръб. Бягаше към мястото на Турнира, за да даде тревога. Пушката не вдигаше шум и навярно никой нямаше да го чуе, ако стреляше още.
Не бе изминал и петдесет метра в гората, когато пред него се появи редица от униформени мъже с лъкове и копия, разположени под прав ъгъл на пътя му, за да го отрежат. С тях бе облечен с бяла роба жрец. Униформените войници на Божата планина; те не идваха да помогнат на чуждоземеца в борбата му с бандитите, а бяха насочили оръжията си срещу него.
— Опитайте се да го хванете жив — изрече ясно жрецът.
Суоми още веднъж рязко смени посоката, пое надолу по хълма, за да добие по-голяма скорост, да се отклони и от войниците, и от кораба. Чу зад себе си подобни на сигнали свирки и прилични на птичи грак викове.
Зад гърба му кънтяха само чифт стъпки, бързо го застигаха. Суоми си представи още един робот-чудовище. Спря и се обърна, видя, че всъщност бе войник човек, ала въпреки това стреля на месо. Не улучи, отцепи парчета от дървесен клон над главата на преследвача си. Дали ранен от треските, дали замаян от ударната вълна, или чисто и просто изплашен, мъжът залегна, за да се укрие, и се отказа от преследването. Суоми избяга. В далечината мъжете продължаваха да си подсвирват и да си сигнализират един другиму, ала звуците ставаха все по-слаби, колкото повече тичаше. Когато най-сетне, останал без дъх, се втурна в гъст, с преплетени клони гъсталак, вече не чуваше нищо подире си; долавяше само шума на собствените си измъчени дробове и учестения пулс на кръвта във вените си.
VII
След като Суоми си тръгна от турнира, Шьонберг забеляза, че Атина го изгледа в гръб с изражение на досада върху лицето. Тези двамата, изглежда, се дразнеха един от другиго и това комай бе всичко. Бе започнало да става ясно, че между тях така или иначе няма да се случи нищо интересно — което бе добре дошло от гледна точка на Шьонберг, защото момичето бе безценна и много лоялна служителка. Шьонберг никак не би искал да я загуби.
Почуди се как би могла да бъде заинтригувана от мъж като Суоми, Изглеждаше свенлив като бяла ружа, следваше я безропотно, провали се на лова, опита се да не дойде на турнира от принципни съображения и като не успя, се цупи и мръщи при вида на пролялата се кръв. Разбира се, едно такова клето поведение би могло по някакъв начин да привлече дадена жена. Шьонберг отдавна се бе отказал от опитите си да предвижда какво биха сторили жените. Това бе една от причините да му е приятно да е заобиколен винаги от тях; те със сигурност бяха готови да поднесат изненади.
От другата му страна Селесте се приближи още малко и се отърка съвсем леко о ръката му. Тази вече ставаше досадна. Край на претенциите за независимост. Изглежда, вече не можеше да понесе да не е близо до него.
Но в следващия миг той веднага забрави за жените. Почивката отиваше към края си и жрецът Лерос държеше в ръка списъка с имената, от който щеше да чете отново.
— Рудолф Тадбъри — Томас Сграбчвача.