Тадбъри, с вид на военачалник, поздрави Лерос и Томас с меча си. Томас размаха неопределено копието си — жест, който би могъл да бъде изтълкуван като отговор, но би могъл и да не бъде — сетне го свали, насочи го и тръгна напред. Шьонберг наблюдаваше действията с критичен поглед. Мислеше си, че вече бе започнал — само започнал, разбира се — да схваща как се води двубой с остри и наточени оръжия.
Тъй като мечът няма обсега на копието, Рудолф се плъзна встрани от мощните мушкания, като сечеше копието, когато успееше, опитвайки се да отчупи върха му и да скъси дистанцията, при която копието вече щеше да е по-малко ефективно и предимствата да минат на страната на меча. Това не бе кой знае колко по-различно от онова, което Шьонберг бе очаквал. Бе чел теоретичните разработки на учените за личните двубои и бе гледал на Земята анахронистите да си играят с техните притъпени оръжия. Никога обаче не бе похващал някой от дървените им мечове; не си падаше много по игрите.
Тадбъри нямаше успех в сеченето на копието, защото то бе обвито със спираловидни метални ленти по цялата си дължина, които мечът не смогваше да пробие. А и нямаше кой знае колко възможности да опитва; Сграбчвача явно бе майстор на оръжието, което беше избрал. Рудолф не успя да стигне до желаната от него дистанция на боя. Томас въртеше дългото копие напред-назад, то изглеждаше леко като змийски език, и в същото време сръчно парираше всеки път, когато мечът а-ха да достигне лицето или масивното му тяло. И ето че в миг Томас вече не стоеше отдръпнат назад, та да се възползва максимално от по-големия обсег на оръжието си. Вместо това той отблъсна с копието меча от пътя си и скочи, за да улови противника си в хватка от борбата.
Викове на изненада се разнесоха около ринга, а и Тадбъри също бе слисан. Мечът и копието паднаха на отъпканата земя и двамата мъже трамбоваха и се въртяха заедно в някакъв гротесков танц, като всеки се опитваше да препъне и хвърли другия. Ала Томас имаше предимството на силата, а и на умението. Когато паднаха, той бе връз рухналия по очи Рудолф. Масивната дясна ръка на Томас се превърна в лост, който да строши жилестия врат на Рудолф. Самият Рудолф, по корем под противника си, риташе окаян, извиваше тялото си с отчаяна сила. Усилията му изглеждаха безполезни. Лицето му почервеня, сетне стана мораво.
Шьонберг си помисли, че остатъкът от кислород в кръвта и в дробовете му сигурно бързо свършваше. Надяваше се човекът да се избави бързо от болката си и дори побутна Селесте малко назад, за да види по-добре идващата смърт. Ако го видеха колко внимателно гледа, много хора на Земята биха го помислили за садист. Всъщност той не желаеше страданието на нито едно живо същество.
Шьонберг би поискал сам да се включи в Турнира. Естествено, знаеше отлично, че не бе по-подготвен да се изправи срещу тези мъже с остри оръжия, отколкото те бяха готови да срещнат високоенергийните пушки. Предишния сезон, когато ловуваше с Микенас, Микенас му бе показал как да използва ловно копие и Шьонберг бе успял да прободе някакъв опасен дивеч с взетото назаем оръжие. Това бе едно от най-запомнящите се изживявания през живота му и той не бе разказвал никому за него.
Но да участваш в Турнир като този бе съвсем различна работа. А и не би могъл да очаква, че ще бъде допуснат до участие. Може би трябваше да разбере как се извършва класирането в предварителните кръгове и кога ще се проведе следващия планетарен Турнир. Предполагаше, че ще има отново турнир, може би през следващия ловен сезон. А пък ако можеше да намери начин да тренира на Земята и да се върне след петнайсет години… може би синът на някой от тези мъже щеше тогава да го убие.
Малко вероятно бе, меко казано, че някога изобщо би могъл да спечели голям Турнир на планетата на ловците, независимо през колко тренировки и каква подготовка би преминал. Не изгаряше от желание да умре, а и знаеше, че когато видеше насилствената смърт да се задава, щеше да се уплаши, както и преди. Но си струваше, струваше си, струваше си. Заради поставения извън времето миг на свръхнапрегнат живот, който щеше да изживее преди края. Заради момента на пълноценното съществуване, когато монетата с надпис „Живот“ и „Смърт“ вместо ези и тура се завърти пред олтара на бога на късмета — мигове, далеч по-ценни от толкова години досада, които съставляваха по-голямата част от онова, което хората наричат цивилизация.
Рудолф не можеше повече да се напряга да оттласне убиеца си, не можеше дори да издава ръмжащото си гъргорене. Лицето му бе зловещо, нечовешко. Не се чуваше друг звук освен тежкото дишане на Сграбчвача. А и той утихна скоро, след като усети как животът под него си бе отишъл. Пусна главата на Рудолф да падне, изправи се на крака — съвсем леко и пъргаво за толкова едър мъж.