— Много добре. — Шьонберг огледа присъстващите си спътници. Всички изглеждаха напълно готови да приемат поканата да бъдат гости на Торун. — Само да се обадя на хората, които ни чакат на кораба. Ще отнеме минутка.
— Разбира се.
Благородният дивак Андреас се извърна учтиво настрани.
Шьонберг откачи комуникатора си от колана и заговори. Погледна към кораба и му се стори, че вижда главата на Суоми, който би трябвало да седи на пост в края на пътеката. Отговори Барбара.
— Ало? — Тонът й издаваше несигурност.
— Виж, Барб, поканени сме да посетим Храма. Предвижда се празненство. Не знам точно кога ще се върнем на кораба. Кажи на Суоми, преди да се смрачи, да влезе вътре и да затвори кораба. Да ми съобщите, ако възникне някакъв проблем; аз ще ви се обадя, когато се наканим да се връщаме. О’кей?
Последва малка пауза, след което тя отвърна само:
— О’кей.
— Всичко наред ли е?
— Да. О’кей, Оскар.
Дори споменаването на Турнира и мисълта за него сигурно я бяха разстроили, предположи той. Навярно сега държеше ръката на Суоми, докато той разказваше за зверските ужасии. Е, при следващото пътуване ще трябва да си подбере спътниците по-внимателно. Нито един от цялата група не бе онова, на което се бе надявал.
Само че следващия път може да дойде тук сам, без намерение да се връща на Земята. Почуди се дали наистина би могъл да се обучи сам, на Земята, да си служи с острите оръжия. Питаше се дали ще е по-добър с меча, с брадвата или копието. Тази вечер, ако всичко минеше добре, щеше да има възможността да спомене плана си пред Андреас.
Групичката иноземци и техният малък ескорт от няколко войници пое нагоре по добре павирания планински път; Андреас и Шьонберг Вървяха заедно начело.
— До върха има само няколко километра — съобщи им Андреас. — Може би около час път, ако не бързаме. Вашият час на Земята е долу-горе колкото нашия, нали така?
След като изминаха едва половин километър от зигзагообразно виещия се път, стигнаха до мястото, където, както им обясни Андреас, се подготвяше рингът за боевете на следващия ден. Тук имаше по-малко равни места и в единия си край рингът гледаше към дълбока стръмнина, почти пропаст. След още километър зигзаговидният път мина между две наблюдателни кули близнаци, където стражите отдадоха отривисто почест с копията си. Андреас отвърна на поздрава им.
Трябва вече да наближаваха върха. Наклонът стана отново по-малък и пътят се заизвива сред подобна на парк гора. Много от дърветата бяха плодни. Земята под тях бе скрита под килим от лианоподобни растения с листа като трева.
После дърветата пооредяха, теренът стана равен и те видяха града-крепост, разположен върху самия връх на планината. Докато пътят ги водеше все по-близо до снежнобелите стени, право към зеещата порта, Шьонберг се обърна да хвърли още един поглед към кораба. Бе започнал да изпитва леко безпокойство, което трудно можеше да преодолее. Преди да влезе в града зърна само горната част на металната сфера над върховете на дърветата.
Вътре нямаше кой знае какво за гледане освен още стени от яркобял камък. Шьонберг намери улиците, по които следваха пътя си, за тесни и оживени. Облечени в сиво роби, каруци, теглени от многорози животни, сторваха път на облечените в бяло аристократи. Тук и там някоя елегантна жена хвърляше поглед към посетителите от носилката си или от зарешетения прозорец на къщата си. Прозорците бяха малки, вратите — обикновено затворени, стените — неизменно бели. Архитектурата на града бе белязана от абсолютна еднаквост. Уловил погледа на Андреас, Шьонберг попита:
— Можем ли да правим снимки тук?
— Разбира се. Можете да снемете и мен, но по-късно. Ще го оценя високо.
Все повече и повече от облечените в бяло господари на планетата образуваха шпалир край посетителите, покланяха се леко и вежливо и демонстрираха по-голямо любопитство, отколкото Шьонберг бе очаквал да проявят хънтърсците. Атина се усмихваше и махаше с ръка на жените и децата в бяло, които надничаха от прозорците или иззад ъглите. Облечените в сиво жени и мъже, общо взето, изглеждаха прекалено забързани, за да вдигнат очи. Шьонберг забеляза, че не се виждаха деца със сиви дрехи.
— Храмът на Торун.
Андреас бе спрял и сочеше висока порта от сив кован метал, която пазеше входа към вътрешен двор, обрамчен от трите си страни със сгради във вездесъщото бяло. Те бяха малко по-високи, отколкото сградите, покрай които бяха минали гостите дотук по пътя си през града.
— Там ще празнуваме довечера.
След като влязоха през портата, Андреас ги изостави временно и се запъти към постройката, за която Шьонберг реши, че е самият Храм — най-високата, около дванайсет-петнайсет метра, с широки бели стъпала и непристъпни двери.