Суоми поклати глава.
— Защо, за Бога?
— Предполагам — чиновническа инерция. На никого не му се губи време да ги премахне. Но ако питаш защо са били въведени първоначално тези ограничения, е, то е, защото по едно време е имало хора, които са боготворели проклетите неща — берсерките, искам да кажа.
— Не мога да повярвам — възрази Селесте. Опита се да добави още нещо, но я прекъсна крещящият от ярост Карлсен — въртеше на шиш хората си за нещо от технологично естество, което не се разбираше.
— Това е краят — рече Шьонберг и посегна към таблото за управление до креслото си. Съскането и пукането на радиостатичното електричество утихна. — Следват няколко часа радиомълчание. — Погледът на Шьонберг шареше неспокойно по астрогационната карта. — И тъй, имало е някаква тъпа бюрократична политика на ограничаване на информацията за берсерките… Всичко това е много вълнуващо, дами и господа, но какво ще кажете да продължим към нашия лов?
Без дори да се преструва, че чака съгласието им, той започна да наглася астрогационния и двигателните компютри в посока към Хънтърс. Щяха да минат още седемнайсет или осемнайсет стандартни денонощия, преди „Орион“ да навлезе в системата. Времетраенето на междузвездните полети не можеше да се изчисли с голяма точност. Бе все едно да чертаеш курса на ветроход във води, които изобилстват с течения, да разчиташ на вятър, който постоянно мени посоката си, макар и да е, общо взето, постоянен. Променливи звезди, пулсари, спинари и квазари вътре в галактиката и извън нея слагаха своя отпечатък върху подосновата на пространството, в което се движеше звездолетът. Черни дупки с различни размери упражняваха ужасяващите си гравитационни изкривявания върху тъканта на Вселената. Ударните вълни от близки и далечни експлозии на супернови кажи-речи непрекъснато се блъскаха в корпуса на кораба и го тресяха. Междузвездният кораб, който успешно надминава скоростта на светлината, разбира се, не може да носи на борда си цялата необходима мощност, за да постигне тази скорост. Само обуздаването на гравитационно-инерционните ресурси на Вселената може да даде такава мощност — досущ както вятърът се е впрягал във ветрилата и е придвижвал старите ветроходи.
Макар изкуствената гравитация да властваше невидимо в залата, промяна в осветлението на холографската карта показа, че „Орион“ бе поел по пътя си. Шьонберг се изправи, протегна се широко и стана сякаш още по-едър.
— Напред към Хънтърс! — обяви той. — Кой ще ми направи компания за едно питие? За успеха на лова и за радостта от другите забавления, които могат да ни се случат.
Всички пожелаха да пийнат. Но Атина само посръбна и пусна чашата в машината за рециклиране.
— Ще продължим ли турнира по шах. Оскар?
— Не мисля. — Шьонберг стоеше с ръка зад гърба си, пъхната под късите поли на смокинга, едва ли не позираше и се наслаждаваше на питието си. — Слизам долу. Време е да подготвим стрелбището и да потренираме. В крайна сметка не отиваме на лов за гълъби… Мисля, че ще имаме време за достатъчно турнири, след като кацнем.
Умните му очи, светнали от някаква известна само нему шега, огледаха всички и се спряха като че ли миг повече върху Суоми. Сетне Шьонберг се обърна, махна леко с ръка и излезе от залата.
Празненството свърши. След като занесе рекордера в кабината си, Суоми излезе отново, за да види стрелбището. В коридора се натъкна на Де ла Торе.
— Какво искаше да каже Шьонберг с това „ще имаме време за достатъчно турнири, след като кацнем“? — попита Суоми.
— Не ти ли е казвал за турнира, който иска да гледа?
— Не. Какъв турнир?
Де ла Торе се усмихна — или не пожела, или не можеше да му отговори направо.
II
През топлата утрин на източно-изгревния сезон в лагера до ленивата река, под покритите с гори хълбоци на Божата планина, най-сетне се бяха събрали всичките шейсет и четирима бойци. От тях не повече от четирима или петима се познаваха, защото всеки идваше от своя район, град, феодално владение, номадска група или остров, от всички кътчета на обитаемия свят. Някои бяха пътували дотук от бреговете на безкрайния Източен океан. Други идваха от границата на открай време обитаемите земи на север, където пролетта, продължила вече една шейсета от годините на възрастен мъж, освобождаваше от ледената прегръдка ледниковите зверове и сланистия червей. От север идваха най-могъщите ловци на този свят, създаден за ловуване. Други от воините бяха дошли от непреносимата, непроходимата, разлата пустиня, с която граничеше на запад светът на хората, трети пък — от плетеницата реки и блата на юг, които в крайна сметка се сливаха с океана и правеха невъзможно всякакво движение в тази посока.