— Може и да си прав. Аз знам само, че бих дал много, за да мога да се спусна по стъпките си надолу и да намеря пътеката към дома.
— Говориш глупости, Джайлс. След като си стигнал толкова далеч, те никога няма да те пуснат. Къде е домът ти?
— Блатото Ендрос. — Това бе отдалечена южна провинция. — Там думата на Божата планина не важи много-много.
— Така съм чувал и аз. Всъщност дори са ми разправяли, че там е пълно с врагове на Торун. — Джуд го гледаше втренчено. — Защо си тук тогава?
— Аз не съм враг на Торун — отвърна мигновено и твърдо Джайлс. — Може би е вярно, че някои от тези свещеници не са толкова достойни и честни, колкото би трябвало да бъдат. А на въпроса защо съм тук, ами, и аз самият си го задавам.
Далеч напред жреците се бяха спрели, все още потънали в оживен разговор. Лерос ръкомахаше гневно, докато другите двама изглеждаха нещастни и смирени. Бяха стигнали до следващия ринг, подготвен за боевете. Джайлс забеляза, че бе построен така, та част от ръба му да наднича над почти отвесната пропаст. Усети ледена тръпка да пробожда сърцето му. По неговия край, на юг, вярваха, че това се случва, когато един мъж види мястото, където ще умре.
— Какво ти казах? — прошепна Джуд и сръга с лакът Джайлс. Лерос се бе обърнал към тях, когато приближиха, и се готвеше да заговори на воините. Но нещо в позата му се бе променило и всички веднага разбраха, че няма просто да обяви следващия рунд на боевете. Предстоеше нещо друго.
Лерос бе ядосан, но не на воините, не и на потиснатите свещеници, които стояха до него. Заговори с напрегнат глас:
— Първо ми е наредено да попитам дали, след като иноземците бяха при нас вчера, някой от тях е споменавал името на полубога Карлсен.
Воините си размениха леко учудени погледи. Повечето от тях не можеха да си спомнят нещо, казано от иноземците: имаха по-важни неща, за които да мислят. Това едва ли бе съобщението, което Джуд бе очаквал, и той се намръщи.
Всички мълчаха, единствен Джайлс вдигна ръка и попита:
— Добри ми Лерос, да не би тези иноземци да се обвиняват в някакво богохулство?
— Това се решава горе — рече единият от двамата свещеници и посочи към върха.
— Кажи на Андреас да го решава тогава — сопна се Лерос. — И ме остави да продължа по-важната си работа тук.
— Господарю Лерос, моля за извинение. Повтарям отново, че аз и мнозина други се отнасяме със съчувствие към твоите възгледи. Само препредавам нарежданията…
— Да. — Лерос отново се обърна към очакващите воини. — Онези горе, изглежда, са решили да ни занимаят с друга дреболия. Един от иноземците, онзи, който се държа като изплашена женска, като видя кръв, е изчезнал. Смята се, че би трябвало да е още в планината, тъй като патрулите в равнината не са го открили. Трябва да ви попитам дали някой от вас не е виждал този човек снощи или днес.
Джайлс въздъхна, сякаш съжали, че не го бе видял. Останалите седмина, вече напълно незаинтересовани, също дадоха мълчалив отрицателен отговор.
Лерос се обърна към другите свещеници:
— Нали онези иноземци носят устройства, с които разговарят един с другиго от километри разстояние? Как може да се изгуби някой, след като може да каже на другите къде е?
— Такова устройство бе намерено близо до кораба им — отвърна единият от свещениците. — Страхливецът сигурно го е изпуснал. Във всеки случай, по мое мнение, той не иска да бъде открит. Други, още по-необичайни неща бяха намерени там, а предстоят и още събития, за които не сме осведомени.
Гласът на свещеника бе преминал почти в шепот. Джайлс се престори на толкова отегчен, колкото бяха и останалите бойци около него, зазяпал се бе в някакво летящо създание на едно дърво, ала междувременно улавяше внимателно всяка дума.
Свещеникът продължи разговора си на четири очи — поне така си мислеше — с Лерос:
— Казаха, че другите иноземци са гости в зоната на Храма, но никой не вярва, че са останали там по свой избор. Малцина са ги виждали, след като влязоха там. Една от жените, изглежда, е задържана на борда на кораба им. И нещо още по-странно — човек, чието име няма да спомена, ми разказа най-изненадващ слух; полубогът Мьолнир отишъл да нападне иноземците и един от тях го е убил.
Лерос издаде звук на отвращение и се обърна гърбом.
— Още малко и ще ти повярвам!
— О, аз самият не вярвам на това за Мьолнир. Изключено! Богохулствено е. Ала става нещо странно, нещо, свързано с иноземците, а на нас не ни казват истината.
— Може и да е така. Но това няма нищо общо с мен или с този Турнир. — Лерос присви очи и погледна към пътя. — Кога можем да очакваме по-добра храна и напитки, както и неколцина нови слуги?