— Кажи ми, за да задоволиш любопитството ми, как щяха да се върнат у дома, ако те бе убил някой ледников звяр?
— Автопилотът може да се справи с това. Само вкарваш целта и той ще те закара в планетарната система на който си пожелаеш цивилизован свят. Твоят свещеник, който е бил на борда на космически кораб, би трябвало да го знае. Но доколкото разбирам, ти се нуждаеш от друг вид пилотиране.
— Да. Но главно — от повече подробна информация за двигателите.
— Кажи ми за какво става дума и може би ще ти дам тази информация.
Андреас го изгледа изпитателно, не свирепо, но втренчено се взира в него доста време.
— Може би така ще е най-добре — въздъхна старият жрец. — Може би другите начини… кажи ми какъв ефект могат да имат върху теб заплахите за мъчения и осакатяване?
Шьонберг се понадигна и се наведе напред със свирепо изражение.
— Върховни жрецо, аз съм могъщ човек в големия свят, който заобикаля твоя малък свят. Нима мислиш, че всеки би могъл да притежава свой собствен звездолет и да ходи където си поиска? Така съм подредил нещата, че неколцина други могъщи и безскрупулни хора са заинтересувани от моята безопасност и ще отмъстят за моята смърт или изчезване. И тези хора много добре знаят точно къде съм и кога трябва да се върна. За всяка болка, която ме накараш да изпитам, ти ще изпиташ два или може би десет пъти повече, по един или друг начин. Аз и моите приятели можем да сринем твоя град и твоя Храм, ако ни предизвикате. И повече не ме заплашвай!
Погледите на двамата бяха все още впити един в друг, когато на вратата се почука и един от Вътрешния кръг подаде глава, след което кимна, за да даде някакъв знак на Андреас. Явно имаше и други дела.
Върховният жрец въздъхна и се изправи. С усмихнато, черепоподобно лице, той леко кимна към Шьонберг.
— Трудно е да те изплаши човек, иноземецо! Въпреки това, смятам, че ще се наложи. Помисли известно време върху онова, което ти казах, скоро ще поговорим отново.
Суоми се боеше.
Не се страхуваше просто от това, че ще го заловят войниците на Андреас, които през вчерашния ден бяха превзели кораба и пленили Барбара и без съмнение с лекота бяха обезвредили нищо неподозиращите други четирима иноземци. Не, нощта в гъсталака бе дала на Суоми достатъчно бреме да размисли и той добре знаеше, че нещата няма да свършат дотук.
Беше напуснал преди часове гъсталака, където в пълно изтощение бе свършило бягството му през вчерашния ден. Сега бе приклекнал в зле защитеното си укритие от рехав храсталак близо до пътя, който водеше нагоре в планината, наблюдаваше и чакаше — какво точно, сам не знаеше. Таеше слаба надежда да проследи някой самотен минувач, към когото би могъл да се обърне с молба за някаква помощ.
От време на време си представяше как минава товарен керван, какъвто вече бе виждал, и някоя торба със зеленчуци или пък някой бут месо се изтърколват на пътя, откъдето след минута той ще ги грабне. Засега още не бе открил нищо особено вкусно в гората, тъй че не бе слагал залък в уста повече от един стандартен ден.
Беше и жаден, въпреки че бе близал дъждовните капки от влажните листа, а и куцаше доста тежко след вчерашното си падане. Безпокоеше го гърбът му, смяташе също, че една от по-малките рани на крака му може би се бе инфектирала, въпреки имунологичните мерки, взети преди отпътуването им от Земята.
Гъсталакът, в който се бе заровил, когато спря да тича, бе толкова гъст и обширен, че изглеждаше възможно човек да остане там, без да го открият — поне докато преследвачите му не решат да отделят стотина мъже да го издирят. Ала Суоми май нямаше преследвачи. На тази чужда планета той нямаше къде да отиде. Подозираше, че продължаващата му свобода, ако можеше да се нарече така, се дължеше единствено на факта, че не се правеха особени усилия да го намерят. Не вярваше, че воините от Хънтърс се бояха кой знае колко да умрат от огъня на пушката му, значи не го преследваха, защото имаха по-важни грижи.
След като осъзна, че няма да постигне нищо там, той излезе от храстите. Трябваше да предаде предупреждението си. На моменти му се струваше, че всичко това не е нищо друго освен една чудовищна шега, нещо като обредно посвещение… Но сетне си спомняше ясните си, мрачни мисли от току-що отминалата нощ и потреперваше, въпреки че вече бе дошъл топлият ден. Не се боеше само за себе си, не и само за хората, с които бе дошъл от Земята. В съзнанието му още бе запечатана с великолепна яркост разкъсаната черупка на робота, разпръснатите парчетии от него. И там, сред ръчно направените части…
— Кротко, иноземецо — рече тих глас доста близо зад гърба му.