— Превелики богове! — рече тихо той. — Това ще сработи, независимо дали е истина, или не!
— Ще сработи? Какво?
— Ще сработи срещу жреците на Божата планина; ако се разпространи новината, че движителят на пленения кораб ще бъде променен и въздухът ни — отровен. Че всъщност един берсерк управлява Божата планина и е решен да унищожи света. Ако можем да убедим хората, ще го хванем!
— Истина е, вярвам в това. Ала за да се разпространи каквато и да е история на планетата, ще е необходимо твърде много време.
Мъжът с чука вдигна поглед към върха на планината, стаен зад върховете на дърветата.
— Не мисля, че ще е необходимо да стигаме дотам. Засега. Как да предадем историята в разбираем вид? Дай да видим. Преди петстотин години тук е била флотилията на берсерките. Полубогът Карлсен я е прогонил.
Свещениците кой знае защо се интересуваха дали някой от вас, иноземците, е споменавал името на Карлсен; всичко съвпада. А сега…
Сега Суоми вече наистина го сграбчи за ризата за голямо учудване на хънтърсеца.
— Питаха за това, така ли? — излая Суоми. — Разбира се, че всичко съвпада.
В следващия половин час те кроиха планове.
X
Четиримата останали претенденти бяха събудени рано, измъкнаха ги от сладкия сън върху меката трева на мястото, което Томас Сграбчвача нарече частния парк на боговете. В утрото изригна шумната врява на малки хвъркати, всяко от които защищаваше територията си срещу посегателствата на себеподобните. Фарли от Айкоск, стреснат от шума на този миниатюрен Турнир, ги погледа известно време, а сетне, изведнъж осъзнал къде се намира, обърна поглед нагоре към хълма, където през дърветата на парка се виждаше върхът на планината.
А там белите стени изглеждаха мрачни и призрачни на утринната светлина. Той знаеше, че като ги види по-късно, на слънце, щяха да блестят ослепително. През целия си живот бе слушал със затаен дъх винаги, когато е било възможно, разказите на пътешественици, които са посещавали града. Изпълни се с благоговение, че наистина вижда пред себе си белите камъни.
Там живееше Торун.
Торун наистина живееше там.
Още със събуждането си тази сутрин Фарли бе обладан от все по-засилващо се чувство на нереалност. Не можеше още да повярва напълно, че е тук, на върха на планината, нито пък — на успеха си дотук в Турнира. (Колко ли щеше да е доволен баща му най-сетне, ако можеше да стане победител!) Това чувство на нереалност упорито не го изоставяше и по време на целия сутрешен ритуал на богослужение, и по време на оскъдната им закуска със студени печени питки, останали от предишния ден. Немият роб, който им прислужваше, обясни с гневни жестове, че тук нямало дърва, за да запали огън за готвене.
Другият роб го нямаше, навярно бе отишъл за дърва. Лерос още не се бе завърнал. Жрецът Йелгир, който все още бе непознат за Фарли, изглеждаше схванат и разрошен след нощта, прекарана на открито. Съобщи им с извинителен тон, че още не е приготвен рингът за следващите боеве.
След консултации с воините Йелгир избра равен терен и робът се залови да го разчиства от растителността и да го отъпква доколкото може. Тази работа му отне няколко часа; другите чакаха и го наблюдаваха седнали.
Не можеше да се каже, че Фарли бе нетърпелив, но забавянето бе още една промяна в установения ред, а от това всичко му се струваше още по-нереално. Най-сетне обаче рингът бе готов. Йелгир шепнеше молитви и бе време за първите двама воини да заемат местата си.
— Фарли от Айкоск — Джуд Исаксон.
И двамата вече бяха в кръга, от който само единият щеше да излезе на собствените си крака. Ала когато Джуд тръгна към него, по-бавно отколкото обикновено, на Фарли му хрумна, че самата смърт тук щеше да бъде по-различна, почти под прозорците на залата на Торун. Дали изгубилият тази битка щеше наистина да умре така, както умират обикновено мъжете, като някакво заклано животно? Не би ли могло вместо това той просто да погледне зеещата си рана, да признае поражението и да поздрави победителя с учтиво кимване и, досущ като след безобидна тренировка, просто да си тръгне между дърветата, може би пресрещнат по средата на пътя си от приветстващия го Мьолнир или Карлсен, та дори и от самия Торун?
Ятаганът блестеше като слънце в очите на Фарли. Джуд вече се разгряваше, готвеше се да нападне с обичайната си ярост. Фарли изведнъж се почувства свободен и непринуден, по-бърз и по-силен, отколкото когато и да било през живота си. Все едно бе вдъхнал от безсмъртието на боговете, само като бе вдишал ведно с тях високопланинския им въздух.