Бойците, събрани през този ден за началото на Турнира в чест на Торун, бяха с най-различна физика — високи и ниски, слаби и набити, само неколцина бяха млади, ала и никой не бе много стар. Всички бяха буйни мъже в този свят на насилие, но докато се събираха, живееха мирно в стана; всеки безропотно приемаше при пристигането си отреденото му от Лерос или от някой по-нискостоящ свещеник място в лагера. В центъра на стана, върху полеви олтар — малка дървена платформа — бе издигната статуя на бога, с черна брада и златна диадема, положил замислено ръка върху ефеса на меча си. Нито един от воините не пропусна да остави своите дарове пред нозете му. Част от даровете бяха богати, тъй като някои от мъжете, дошли да се бият в Турнира, бяха заможни хора.
Независимо колко богат или могъщ бе участникът, той пристигаше сам, не го придружаваха прислужници или доброжелатели, понесъл единствено тежка роба за завивка и онези оръжия, които бе предпочел. Това щеше да бъде свещен турнир, смятан от жреците на Торун за толкова важен, че не се допускаха външни зрители, въпреки че едва ли би се намерил свободен човек на тази планета, който да не копнееше да присъства. Нямаше нужда от външни прислужници. Събралите се бойци и свещениците щяха да бъдат обслужвани от почти също толкова на брой облечени в сиво роби, чиито облекла издаваха принадлежността им към Божата планина; те бяха собственост на Торун и неговите слуги. В лагера не се допускаха жени.
През тази утрин, когато пристигна и последният боец, неколцина роби вече подготвяха отъпканата бойна арена, около десет крачки в диаметър. Други роби приготвяха обяда, слагаха настрани плодове и месо за онези, които биха искали да ги дарят пред олтара на Торун. Пушекът от огнищата, на които се готвеше, се издигаше в ясното небе, чиято синева наподобяваше донякъде синьото небе на Земята, но в него имаше и жълтеникав оттенък, и някаква безсрамна ожесточеност.
Иззад валмата пушек надничаше планината — непозната гледка за повечето от дошлите да се бият. Но те знаеха за нея от детството си, тя бе в сърцата и умовете им. На върха й, зад белите стени на свещения град, живееха жреците на Торун, ведно с техния бог и неговата власт. Там горе имаше жени и животни и разни други необходими неща; от време на време извикваха и роби, които да обслужват обитателите, но рядко, или по-скоро никога, робите се връщаха; онези, които работеха тази сутрин в крайречната ливада, бяха до един докарани за случая от васалните земи. Големите армии от Божата планина, с изключение на някои избрани части, никога не се отдалечаваха от столицата си отвъд подножието на планината. За обикновения народ върхът и градът-крепост върху него бяха недостъпни.
Самият Торун живееше там, както и полубогът Мьолнир, най-верният му рицар. И други божества се отбиваха от време на време: боговете на здравето, на правосъдието, на земята и времето, на растежа и плодородието; а и множество полубогове със спомагателни функции. Но това бе преди всичко планината на Торун, религията на Торун, светът на Торун — освен за онези, изтласкани по онова време из покрайнините на света, онези — хора, които не обичаха Торун или не харесваха факта, че толкова власт бе вменена от негово име на жреците от Божата планина. Хънтърс бе планета на ловци и воини и Торун бе бог на войната и на лова.
Жрецът на име Лерос, на средна възраст, свидетел на три предишни северни пролети, белязан от раните през младостта си, бе определен от Върховния жрец Андреас да ръководи Турнира. Лерос имаше висок ранг сред жреците на Торун, макар и да не бе член на най-тайния Вътрешен кръг. На млади години си бе спечелил почти легендарна репутация като воин и мнозина от най-добрите млади бойци благоговееха пред него. Лерос слезе до брега лично да посрещне последния пристигнал боец — някой си Чапмът от Рилиякс. Подаде ръка на Чапмът, за да слезе от кануто, пожела му добре дошъл на Свещения Турнир на Торун, след което с едно драсване сложи отметка върху последното име в списъка на бойците.
Малко по-късно тържествен бой на барабан призова всички да се съберат. Облечен в безукорно бяла роба, Лерос бе застанал в средата на изчистената нова арена и чакаше всички да се съберат около нея. Воините почти веднага се смълчаха, цялото им внимание бе съсредоточено в него. В някои части на арената се бяха скупчили повече бойци, но нямаше блъсканица или промъкване в търсене на по-добро място; нищо подобно — властваше единствено най-голяма почтителност.
— Ликуйте вие, избраници на боговете! — извика Лерос; гласът му все още бе мощен. Огледа целия кръг от бойци, сам той висок и силен колкото повечето от тях, макар вече не толкова бърз и уверен. Бяха минали много дни, около една шейсета част от живота на възрастен мъж, откак официалното съобщение пое от Божата планина и се разнесе из целия свят. Но от много по-отдавна, от последната северна пролет, всички знаеха за предстоящия Турнир. Мършавите тогава момченца сега бяха в разцвета на силите си, а значението на Божата планина и всичките й деяния оттогава бе нараснало неимоверно.