— Шьонберг, моят бог ми обясни, че щом свършим с тази планета, което и ще направим, движителят на кораба ти може да бъде зареден отново и да ни изведе в космоса, а след много години пътуване ще стигнем друга звезда, чиито планети също са замърсени от гадната пяна на живота. Аз и още неколцина от моя Вътрешен кръг ще осъществим това пътуване, като продължим да носим товара на отвратителния живот в собствените си тела, за да освободим мнозина други от него в останалите светове. На борда на кораба ти има аварийни рециклиращи системи, които ще ни поддържат с години. Както вече казах, пътуването ще трае години. Ако не се съгласиш да ми сътрудничиш от този момент нататък, ще те вземем с нас като пленник. Няма да умреш. Има начини да се предотврати самоубийството, уверява ме моят господар — неща, които той може да стори на мозъка ти, когато получи възможността да го направи. По време на пътуването ще ни бъдеш от полза, защото ще имаме нужда от слуга. Няма да бъдеш измъчван, искам да кажа — не много. Ще гледам страданията ти да не бъдат толкова силни, та един ден от съществуването ти да се отличава от друг. Може и да умра преди да свърши пътуването, но някои от другарите ми са млади мъже и ще изпълняват предано заръките ми. Разбрах, че вие, земляните, живеете дълго. Предполагам, че — как го наричаха старите земляни? — ще полудееш. Никой няма да се възхити на подвизите ти. Няма да има и кой да се възхити. Но допускам, че ще можеш да просъществуваш до възраст от петстотин години.
Шьонберг не бе помръднал по време на тирадата. Ала сега едно мускулче затрепери на дясната му буза. Главата му леко се склони, раменете му хлътнаха.
— Много бих искал аз самият да те видя на финала — рече Андреас. — Да свършиш с един благороден жест. Ако се съгласиш да сътрудничиш в осъществяване на плановете ми, може да се уреди и друго бъдеще за теб. Ти само ще ни помогнеш да извършим онова, което така или иначе ще сторим. Ако ни сътрудничиш, ще ти дам — Андреас вдигна ръка, с леко раздалечени палец и показалец — просто малък шанс в самия край. Няма да победиш, но ще загинеш по благороден начин в опит да го направиш.
— Какъв шанс? — Тонът на Шьонберг бе нисък и отчаян. Премигваше непрекъснато.
— Ще ти дам меч, ще те оставя да пробваш да преодолееш един от бойците ми, да се добереш до берсерка и да го насечеш на парчета. Кабелите му ще бъдат доста уязвими към подобна атака.
— Няма да го направиш! То е твоят бог!
Андреас изчакваше спокойно.
— Как да бъда сигурен, че наистина ще го направиш? — Думите изригнаха неволно.
— Сега вече знаеш какво ще предприема, ако не се съгласиш да ни съдействаш.
Стаята потъна в дълбока тишина.
Само трима мъже, ако не броим един-двама роби, бяха останали на крака под приятната сянка на дърветата в иначе пустата градина на боговете. Фарли и Томас стояха един срещу другиго, погледите им се срещаха като на двама непознати, сблъскали се случайно в необитаема местност. Зад тях свещеникът даваше нареждания на робите; чуваше се подрънкването на лопата — започваше изкопаването на нов гроб.
Фарли се загледа към онова, което лежеше на земята. Джуд не се бе усмихнал на раната си и не бе тръгнал на весела разходка между дърветата. Келсумба не се смееше по пътя си към безкрайния пир с боговете. Фарли не искаше да гледа как ги довличат и претъркулват в плитката яма. Почувствал как бавно се освобождава от усещането си за неуязвимост, той се обърна и тръгна отново нагоре по пътя.
Томас Сграбчвача още избърсваше копието си, но се отправи с него умълчан. Оставиха свещеника зад себе си. Тук пътят бе гладък и добре поддържан, с каменни бордюри, които напомниха на Фарли за официалните разходки в голямото имение на баща му.
Сега с поразяваща за Фарли нетържественост те излязоха от гората след последния завой. Пред тях се откри гледката на овощни градини и паркове в далечината и от двете страни на пътя. Пред тях той беше прав, пресичаше трийсет-четирийсет метра дълга ливада и влизаше в града-крепост на боговете. Портата от масивно дърво, обкована с желязо, бе здраво залостена. Високите стени на града бяха ослепително бели на слънцето и Фарли бе вече достатъчно близо, за да види колко големи и тежки бяха камъните, от които бяха изградени. Питаше се как са били боядисани, та да изглеждат бели и гладки като кост.
Не усети нищо да трепва вътре в него, когато съзряха целта си — мястото, където живееше Торун. Чувството за безсмъртие бързо-бързо го напускаше.