Урсула стоеше отмаляла, облакътена на масата. После изведнъж скочи, хвърли се в прегръдките на аптекаря, притисна глава към гърдите му и завика глухо, през сълзи:
— Нерсес!
В килията се чу щракането на ключ.
Нерсес Мажан, приятно отпуснат, гледаше през притворените си клепачи прозрачното небе, в чиито глъбини се раждаха малки искрици и плуваха като спомени — ту бавно, ту бързо. Неуловими, нереални, те оставяха след себе си тъга и печал.
Нерсес Мажан се досети, че по-рано никога не се бе замислял къде изчезват спомените му за отминалите радостни и горестни събития. Къде бяха изчезнали например Естер, Маджо Дребосъка и най-вече кадифените есенни дни, които придаваха неповторима прелест на планетата Джузарока?
Есента на Джузарока… Горите отвъд хълмовете и полята още в първите есенни дни започваха да избледняват. И скоро след това яркосиният свят се обагряше в тъмночервено и зелено. Въздухът трептеше, ставаше ласкав, упояващ и едрите, сочни гроздове на лозниците ненаситно пиеха слънчевите лъчи.
Винаги когато в Капутан започваше гроздоберът, бащата на Нерсес се връщаше от Космоса. Сега дори е трудно да се каже — бащата ли се завръщаше по гроздобер, или неговото завръщане бе знак, че гроздоберът започва и…
Висок, широкоплещест и силен, баща му сръчно отрязваше тежките гроздове с бели, розови и черни зърна, с тънка непрозрачна ципица.
А после, навътре в лозето, под навеса, баща и син изцеждаха слънчев сок в каменните шарапани. Под техните силни, здрави нозе едрите зърна пукаха като мехури, чуваше се само еднообразното шльоп, шльоп, шльоп и…
— Нерсес, за какво мислиш?
И тръпчивия сок, гъст, дразнещ гърлото… Мажан-бащата трябваше от гроздовия сок с голяма бяла чаша, даваше на сина си да го опита и чак тогава пиеше и той. Сладък сок… който сетне прекипяваше и пак зашумяваше. Пак пукаха мехурчета, само че по-тихо, по-нежно. Бащата и синът всяка вечер слизаха в избата да послушат, да се насладят на новата опияняваща песен на гроздето и слънцето. В избата беше хладно като в гигантските пещери на Зугастра.
— Не ме обичаш ти, Нерсес… Есента линееше. Следобед духваше лек вятър, понасяше се над горите и полята и отвяваше червеникавите и зеленикавите листа на дърветата. Те кръжаха във въздуха, играеха си с лъчите на залязващото слънце, а сетне бавно падаха на земята, за да увеличат плодородието й.
— Нерсес, ти за Урсула ли мислиш?…
Минаваха дни, минаваха месеци. Гъстият гроздов сок се превръщаше в миро, полята и горите блестяха във великолепни багри. Мажан-бащата заминаваше в Космоса, отново се връщаше и после идваше синята пролет.
— Сега ще те пръсна с вода… Не се плаши!…
И в същия миг студени пръски обляха Нерсес. Той се стресна, седна, озърна се объркан, смутен. Забел се заливаше от смях и едрата й гръд трептеше под раираната хавлия.
Нерсес понечи да й се скара, но само се усмихна. Той легна на пясъка, опрял глава на дланите си, и се опита да обхване с поглед страстното, неспокойно море. Под ярките слънчеви лъчи водата изглеждаше зеленикава. Бясно гонещите се вълни се разбиваха в пясъка, а силният вятър ги шибаше и превръщаше в бяла пяна. Водата изчезваше в пясъка, но пяната оставаше да живее още малко.
И пяната си имаше своя песен. Каква ли беше тя? Нерсес Мажан се опита да я чуе, но песента на морето я заглушаваше. Вероятно, помисли си Нерсес Мажан, песента на пяната не се отличава кой знае колко от песента на шарапаните, щом и там, и тук звучи гласът на живота…
Легнал по гръб, Нерсес Мажан виждаше на мъглявия небесен фон късички къдрици, издължена шия, под чиято тънка, прозрачна кожа пулсираха сини вени. Високи, твърди хълмчета бяха скрити под раираната хавлия. Той видя тялото, дишащо с малките капчици пот, и леко разтворените, загорели от слънце нозе — божествено крехки и нежни, и едновременно силни и издръжливи, призвани да опазят тайнствения, животрептящ свят.
Като обгърна мургавите си златисти колене, Забел замислено се вгледа в морето и се разсмя още по-звънко.
Нерсес Мажан зажумя.
— Нерсес, не заспивай!…
Той не спеше.
Той слушаше шума на морето, песента на пяната, веселия и едновременно тъжен химн на Природата. Чувствуваше, че не е просто човек, получил в дар вечна младост. Едва сега осъзнаваше, че е частица от самия Живот.
Невероятно бе, че всичко това се случва на Виланк. Нали Виланк бе планета на самоизмамите, планета, където господстваше култът към доволството и където наистина не се правеше разлика между преселници и кореняци. Тук всеки, който умееше да мисли и не се отдаваше на удоволствия, се смяташе за чудак.